— Как така?
— Хората са обсебени от тайните — от чуждите тайни. Те искат да знаят онова, което другите желаят да запазят скрито или невидимо. Въпреки че интересът им е нечистоплътен, читателите на тези булевардни списания са на моя страна. Ние имаме нещо като договор за „ненакърнимост“ помежду си — свързват ни нещата, които те знаят за моя живот. Те любопитно надничат в моя живот, а ползата от това е обща и за двама ни.
— Значи е било изнудване.
— Да. Доста сериозна сума всеки месец. С всеки следващ мой успех сумата се увеличаваше, започна да става невъзможна, а човекът — все по-странен.
— В какъв смисъл?
— Външно си беше почти същият. Владееше се, беше властен, но погледът му се обърна навътре. Мисля, че нещо се променяше в съзнанието му и му ставаше все по-трудно да се занимава с тъмните си дела. Като актьор човек се учи да забелязва такива неща. Самоувереността му започна да се топи, вече не разбираше ролята си в живота.
— Но продължи да взема пари.
— До миналата седмица — погледна ме Джеймисън. — Не съм го убил аз, ако за това ме разпитвате.
— Знаем, че не си ти. — Доизпих си бирата и станах. — Как изобщо Хамънд се добра до теб?
Джеймисън отмести поглед:
— Опасявам се, че наистина не зная. Сигурно случайно. Предполага се, че данните в „Слийп ийзи“ са строго поверителни, но е възможно някой от работещите там да е бил принуден да говори. Разбирате, че тук жена не може да живее — това би сложило край на играта. Затова тези „занятия“ трябва да са извън къщи.
— Доста висока цена плащаш, нали?
Джеймисън се усмихна.
— Не е ли така за всички? И както знаете, успявам някак да лавирам и то не само с професионални дами. Впрочем, откъде ви е известно всичко това?
Извадих неговото листче от джоба си и му го подадох.
— Може да не е единственото — казах аз.
Той вдигна рамене — наясно бе с всякакви вероятности — и после пъхна листчето в джоба си.
— Благодаря ви все пак.
Изпрати ни до вратата, бърборейки щастливо за филма, в който участвал в момента. Вървях зад него и Хелена и се опитвах да разбера с какво всичко това променяше нещата. Все още не разбирах, но знаех, че ще дойде и това време.
Като застанахме навън, видях как очите на Джеймисън пробягаха нагоре по шосето — по криволичещия път към високите хълмове над Долината. Къщата му не бе разточително голяма, но бе хубава и от нея се откриваше една от най-красивите гледки на света.
— Ако хората знаеха, че наистина съм такъв, какъвто твърдя — подхвърли той, — никога няма да ми простят.
— Не се тревожи — отвърнах му аз, — няма да издадем тайната, че нямаш тайни.
Изоставих дируцуто пред „Епълбаумз“, откъдето взех своята кола. Обсъдихме дали да се отправим обратно към Дек, но накрая решихме да отидем в моя апартамент. На телефонния секретар имаше две съобщения — и двете от офиса на Стратън. Явно не вярваше, че мога да разгадая какво бе извършил всъщност той. Хелена послуша как известно време крещях, след това поиска да използва телефона. Предполагам, за да се обади на приятеля си. Аз излязох, отидох под душа и го пуснах колкото се може по-шумно.
Когато излязох, тя се бе излегнала на канапето и спеше. Винаги е била такава — кълбо от нерви в един момент, а в следващия — студена като лед. Дълго я гледах, както често правех преди. Някога фактът, че мога да я наблюдавам, ме караше да се чувствам по-равен с нея. Сега това само ме измори, но още не бях готов за сън. Сканирах другите два листа. Още две имена: едното — мъжко, другото — женско. И двамата бяха доста известни личности в Лос Анджелис. Няма значение кои са точно. Повярвайте ми, чували сте имената им. Прочетох набързо текстовете за тях, както и за Шуман. След това се почувствах още по-изтощен.
Прегрешения, нарушения, перверзни. Някои от тях бяха заровени в миналото — вонящото начало на успеха, други продължаваха и в момента — един паралелен живот на тъмно. Всичките бяха пределно лоши, за да може с лекота и успех да се разиграе схема на изнудване. Кой знае още колко листчета имаше по лавиците на Хамънд!
Замислих се за изнудваните, като към известното до този момент прибавих и току-що наученото. Не можех да повярвам — узнаеш ли нещо, то променя всичко останало, оцветява прозореца, през който виждаш света. Предполагам, че някои се опиват от чувството за власт, като знаят какво се разиграва в съзнанието на другите хора, в какви посоки се движат мислите им зад фасадата на лицата. Аз не изпитвах такива чувства. Бил съм там, правил съм го. Всеки си има тайни — това е част от същността ни, един постоянен облак във вътрешната метеорологична система. Всеки е правил нещо подобно или е ставал негова жертва. Най-важните части от нечий живот и характер, определящите елементи, са винаги скрити. Невидимото е основната детерминанта. Нещата, които ние не искаме другите хора да знаят за нас, са точно ония, които ни правят напълно истински, които изграждат облика ни. Дори не е задължително да са лоши неща, а просто лични. Такива неща трябва да останат лични, защото придобият ли известност, те пораждат болезнено чувство за прекалена близост, без изобщо да познавате дадения човек. Всеки си има парола, бранеща подстъпите към крепостта му, и живее в скрития смисъл, който само той разбира, докато не се появи някой като Хамънд, не разгадае кода, не прескочи като жаба стените и не разкрие, че всъщност вътре вие клечите уплашени и самотни.