Изгорих двете листчета и изтрих и трите превода от органайзера. Помислих си дали да не се откажа от електронната поща до Травис, но Шуман беше вече мъртъв, а неговите тайни — откровено най-лошите от четирите, които бях разкрил — вече не можеха да го наранят. Може би в даден момент ще се върна отново в къщата на Хамънд и ще прехвърля книгите по другите лавици, макар все още да вярвах, че другият му апартамент е бил в центъра на тази негова операция и че някой друг е взел първичните файлове. Допусках, че това са типовете с костюмите, но не можех да си представя по какъв начин са се вмъкнали в цялата тази работа.
Междувременно часът минаваше два, но умът ми не искаше да спи. Притеснявах се за Дек. И за Лаура също, но предимно за Дек. Един-единствен път в живота си той се нуждаеше от моята помощ, а аз не знаех откъде да започна.
Разположих се удобно в креслото и зачаках, ала сънят все не идваше. Вместо него се появиха картини от живота ми назад през годините. Моето първо гадже още от училище — и двамата сме на по шестнайсет, припрени и уплашени да поемем инициативата. Някои приятели, които не бях виждал от години. Преди време майка ми ми каза, че Ърл загинал при автомобилна катастрофа. Другите се бяха пръснали незнайно къде.
Самият аз напуснах дома си на седемнайсет, изоставих всички и тръгнах да пресичам континента към Калифорния. Отне ми година и половина. Напредвах бавно, брах студ и гълтах прах на разни места. Мисля, че за времето си това беше голямо приключение, но сега от пътешествието са ми останали спомените от градовете, барплотовете на баровете, в които бях работил, налягането на водата в душовете на мотелите — като история, преразказвана от някого, който не е слушал внимателно първия разказ. Където и да отидеш, каквото и да правиш, първото, което ще видиш сутринта, и последното — вечерта, е онова, което е вътре в главата ти. Един постоянен пейзаж, една застинала снимка.
Когато стигнах океана, спрях. И тогава срещнах Хелена. Работех в един бар в Санта Моника, в който тя влезе веднъж с група приятели. Плати първата поръчка и след това вечерта ми беше предрешена. Непрекъснато избутвах другите бармани, за да й сервирам аз.
Сега не слушам много музика, а когато го правя, предпочитам класическата. Баща ми слушаше класическа музика и предполагам все още слуша, а тя влиза в кръвта. Това, което ми харесва при нея, е правилността. Толкова много музика звучи произволно и често повърхностното й влияние върху средата и пренебрежимо малко. Но когато слушате някого като Бах, все едно слушате мислите на един бог. Има неща в живота, които просто трябва да бъдат по определен начин. Можеш да предскажеш как ще звучи следващият откъс, защото той е правилен, защото това е начинът, по който трябва да звучи — сякаш гледаш страните на един идеален кристал, който се върти бавно пред теб. Както и да е, когато Хелена влезе в стаята, ми се стори, че чух музиката, която очаквах.
Ние с Ърл навремето обичахме да казваме: „Изгубеното племе на красивите и нормални хора“. Основната идея беше, че двете качества изглежда се изключваха взаимно. Но Хелена явно бе точно такъв човек и по стечение на обстоятелствата животът я доведе при мен. „Да, помислих си аз, сигурно така трябва да бъде. Ето за какво е била тая досадна еволюция — да кулминира в някой като нея!“
Бях млад, преливах от глупост и се опитвах да завържа разговор. Тя беше също толкова млада, но преливаше от интелигентност и любезно ме държеше на почтено разстояние. От друга страна, не се обърна към приятелките си с думите: „Хей, този тип е смотаняк. Хайде да отидем на друго място“. Може би дори ми е махнала с ръка на излизане. Спомените ни се различават. Хелена казва, че ми е махнала. Аз не съм видял. А наистина гледах, повярвайте ми. Когато през последните няколко години изпадах в сълзливи настроения, често се опитвах да си представя тази картина. Когато се въргалях в безпаметно пиянство и седях край басейна на някой мотел в часовете, когато всички други спяха, аз си мислех, че ако можех да си представя това махване с ръка, нашата връзка щеше да стане нещо завършено, нещо, което е имало начало, среда и край. Нещо, което след време да запечатам херметически и от което мога да си отида.