След няколко трескави минути в огледалото вече не виждах никакъв преследвач. Направих неочакван ляв завой, намалих скоростта, дръпнах встрани и паркирах прилежно отстрани между някакви очукани камиони. Придвижих колата достатъчно напред, така че да мога да виждам кръстопътя, и изгасих двигателя.
Зачаках с разтуптяно сърце.
Номерът мина. Обикновено никой не очаква да паркираш по средата на преследване с коли. По принцип си мислят, че ще продължаваш да караш. След няколко секунди видях полицейската кола да прелита през пресечката, но аз останах още малко на мястото си и изтрих потта от дланите в джинсите си.
След това много спокойно дадох назад, за да изляза от мястото, и подкарах нагоре.
По обратния път към границата опитах да се обадя по Мрежата на Куот, мой приятел, но не успях. Оставих му съобщение той да ме потърси, колкото може по-скоро, а след това съсредоточих вниманието си върху шофирането, за да не падна в морето. Дотогава се бях поуспокоил, като си казвах, че мексиканските ченгета просто са опипвали почвата и са се позабавлявали с един американец, който бие на очи.
Веднага след Тихуана спрях на една порутена бензиностанция край пътя, за да налея малко бензин. Можех да оставя за след границата, но бензиностанцията сякаш сама говореше, че се нуждае от малко работа. Докато момчето с радост пълнеше резервоара, аз използвах възможността да изхвърля останалите пакети „Ким“ в кошчето и да си купя малко нормални цигари на контрабандни цени.
Също така реших да се възползвам от тоалетната, което се оказа решение, водещо до допълнителни проблеми. Изглежда бензиностанцията бе преминала под ново управление, но тоалетните май бяха останали под някакво старо, най-вероятно — в ръцете на организация, която е предхождала идеята за управление въобще. Испанската инквизиция — може би! Миризмата можеше да събуди и мъртвец. И двата писоара бяха строшени, а едната кабинка изглежда бе мястото, където местните коне идваха да се облекчават. Ако е така, някой трябваше да седи там непрекъснато и да им обяснява що е то тоалетна хартия и къде точно трябва да се сяда.
Другата кабинка бе относително поносима и аз се изключих и започнах да си върша работата. Умът ми беше зает с други неща — от сорта на какво, по дяволите, щях да правя, като се върна вкъщи, — когато на вратата се почука.
— Излизам след минута — казах аз и вдигнах ципа си. Може би момчето се бе притеснило, че няма да му платя.
Отвън не се обади никой. Точно се мъчех да налучкам същото изречение на развален испански, когато изведнъж се сетих, че е невъзможно да е момчето от бензиностанцията. Ключовете ми бяха у него. Без тях нямаше как да замина.
Отново се почука. Този път по-силно.
Огледах се бързо, но друг изход освен вратата, разбира се, нямаше. Никога няма. От мен да го знаете — ако някога бягате, тоалетните кабинки не са добро място за криене! Проектирани са с твърде ограничено предназначение.
— Кой е? — попитах аз.
Не последва отговор.
Пистолетът беше у мен, но това не ми се стори изход. Дали пък не бях поумнял, или се бях уплашил още повече. Никога не съм си падал много по огнестрелните оръжия, а ситуации, в които мозъкът ми може да бъде размазан по стените, все по-малко ми харесват. Пистолетът за мен е нещо като сувенир и вече повече от четири години не съм го употребявал, подтикван от гняв. Стрелял съм от досада, както може да свидетелства моят стар компактдиск, но това не е достатъчно. Винаги трябва да се предпазваш от безсмисленото насилие, иначе забравяш за какво става дума.
Изключителната учтивост бе единственият смислен начин на действие.
Извадих пистолета, дръпнах рязко вратата и изкрещях на който и да беше там веднага да ляга по лице на пода, че иначе ще го вземат мътните.
Помещението беше празно. Само мръсни стени и звук от три кранчета, които капеха в синхрон.
Премигнах няколко пъти и извих глава наляво и надясно. Нищо. Очите ми пареха и смъдяха.
— Здрасти, Хап — обади се един глас, по-ниско от мястото, където бях очаквал. Бавно наведох глава натам, сваляйки пистолета си едновременно с погледа си.
Будилникът ми махна. Изглеждаше уморен и целият бе оплескан с кал.