Аз трудно приемах работата й. Ако някой те пита какво работи жена ти, няма как просто да кажеш: „О-о, тя убива хора. За пари. А твоята какво работи?“ А ако не можеш да го разкриваш пред другите, то се превръща в тайна и трябва да измислиш какво ще казваш на самия себе си. Но с течение на времето свикнах. Тя беше моя съпруга и аз я обичах.
Виждаше ми се трудно да повярвам какво е вършила, докато я гледах как диша в съня си на кушетката до мен. Когато спим, ние отново ставаме деца — невинни и непорочни. Тайните дълбаят бръчки по лицата ни и те се превръщат в пътни карти на пейзажите вътре в нас. Нощем териториите остават отново девствени. Опитвах се да си представя как тя излиза с някой друг. Не беше трудно. Бог знае, че аз имах опит в това отношение. Като ми каза, че това всъщност вече се било случило, в мен сякаш се затвори и заключи добре смазано резе. А тя просто продължи нататък. Трофей за един лейтенант от мафията — вдъхваща страх жена, която никой не би могъл да разбере, защото не знаеха какво е представлявала преди. Аз я разбирах, но това обстоятелство нямаше значение за никой друг освен за мен. Всичко, което беше останало на кушетката пред мен, бе само сувенир за спомен — също като пластмасовите фигурки на герои от филмите на Дисни, които се продават по магазините в Енсенада. Съвършено неправилно, криминално нарушаване на авторските права по отношение на истината, такава, каквато е била.
Понякога, обикновено късно нощем и когато съм на хиляди километри надалеч, ме спохожда желанието да се върна в Кресота Бийч. На половин миля от града имаше спортно игрище, където два пъти в седмицата ни пращаха да изразходваме излишната си енергия, за да не подлудяваме учителите. Пред игрището имаше паркинг и сграда, в която се преобличахме. Малка, двуетажна — приличаше на таен военен бункер, с два реда закачалки, на които окачахме дрехите си, и пейки, напоени с пот, на които направо се сривахме в края на следобедите, доволни, че всичко вече е свършило и можем да си отидем у дома. Това бе мястото, където можехме да се смеем и крещим, където намисляхме поредната щуротия и си разказвахме приключенията от уикенда. През последните две години училището взе да използува друго игрище, а сградата бе заключена и никой повече не влезе вътре. За последен път я видях преди няколко години и тя все още приличаше на гробница.
Тогава се зачудих дали вътре няма някоя дрешка, мумифицирана сред застоялия въздух и лющещата се боя, случайно забравена някога от някое момче, което отдавна е пораснало и сега възпитава собствените си деца. Нямо доказателство за друг живот. Миналото — плесенясало, но все още осезаемо.
Обичах да ходя там понякога нощем, да стоя сам до сградата и да гледам закованите с дъски прозорци. Дали ако напрегнех достатъчно слуха си, нямаше да чуя гласове отвътре и дали, ако влезех, нямаше да намеря своето момиче, Ърл и всичките си приятели от детството да седят там и да ме чакат.
Дали можех да седна в тъмното при тях с кръстосани крака и да остана там завинаги, та нищо да не се промени?
Най-накрая заспах и отново сънувах. Първото ми впечатление бе за мраморнозелено, нещо като патина на жилчици. Мина малко време, докато разбера, че това е таванът само на няколко педи над мен и че аз всъщност лежа по гръб. Имах убийствено главоболие, чувствах мозъка и тялото си изсушени и празни, сякаш най-напред са били разградени, след което възстановени, само че без да прибавят в сместа достатъчно вода. Ръцете ми бяха изтръпнали и по тях като че се разхождаха паяци. Усещах студ, но не и страх. Не знаех колко време съм бил там — това май нямаше съществено значение.
Обърнах бавно глава и видях Дек. Той лежеше на пода, на известно разстояние от мен. Лицето му бе извърнато нагоре и очите му май бяха затворени. Опитах се да извикам името му, но гърлото ми беше пресъхнало и това, което се чу, не бе дори шепот, а нещо като придихание. Погледах го известно време, ала той не се помръдна. Завъртях още малко главата си и видях, че се намираме в стая с нисък таван, толкова дълга, че стените и ъглите тънеха в мрак, затова се учудих откъде идва светлината. Погледнах пак към Дек и тогава осъзнах, че именно той излъчва слабо сияние — като светулка, но златна.
Почудих се дали и аз изглеждам така и се опитах да вдигна глава и да погледна тялото си. Изглежда не бях ограничен в движенията си, но мускулите ми не действаха правилно — сякаш трябваше да си спомня как да употребявам всеки от тях. Никога не съм си давал сметка колко много мускули участват в такова елементарно движение. Да си вдигна главата на два сантиметра ми костваше ужасно много усилия, а оттам не можех да видя нищо. Оставих я бавно да падне на предишното си място — нещо като тънък дюшек. След това останах да лежа неподвижно, не толкова изтощен, колкото доволен от неподвижността си, сякаш плавах в състояние на приятна неадекватност. Струваше ми се, че всичко си е на място.