— Аз никога ли не съм разказвал какво се е било случило?
— Не съм те питала, Хап. Чудех се какво ли може да е станало, да не би да си срещнал някакъв лош човек и да ти се е случило нещо толкова ужасно, че да не искаш да си спомняш. Специално те наблюдавах в продължение на повече от месец, но ти не даде признаци да си нещо разстроен. Беше си все същият, само дето не искаше да пиеш сок от тропически плодове. Минахме на грозде и всичко се оправи. Оставих нещата така. Съжалявам, Хап.
— Няма нищо, майко. Наистина.
— Сигурен ли си? Спомни ли си какво е станало тогава?
Тя сплете ръце и аз сложих своята ръка върху тях.
— Не, но сега поне съм сигурен, че нещо се е случило. И то не е такова, от каквото ти си се опасявала. Трябва да разбера някои работи.
— Имаш проблеми, нали?
— Да — казах аз с благодарност. — Какво е това, майчина интуиция ли?
— Може би. Не си играй с тези работи. Преди няколко дни говорих с баба ти. Каза, че чула някакви слухове за това-онова. Не ми каза точно, но ми намекна. Нали знаеш каква е.
— Все още ли надава ухо за слухове?
— Че какво друго да прави там, където е?
Доколкото знам, майка ми никога не е влизала в Мрежата. Не ми се вярва тепърва да започне. Тя мисли за нея така, както някои хора си мислят за рая и ада.
— Чака ни. Трябва да й отидеш на гости някой ден.
— Ще отида — казах аз и наистина си мислех, че трябва да отида.
Винаги е така. Както си мислиш да посетиш някой, който умира в болницата, и все нямаш време, докато един ден не се окаже, че човекът се е споминал и че дори да отидеш, ще видиш само едно празно легло.
— Няма да питам за неприятностите ти — каза тя. — Ако трябваше да знаем, щеше да ни кажеш. Но съм убедена, че имаш проблеми, както съм сигурна, че ти се иска да запалиш цигара, но няма да го направиш пред мен, защото ти е известно, че не ги одобрявам.
Засмях се, а после и двамата погледнахме към баща ми, който се връщаше към басейна. Хелена крачеше до него.
Майка ми ме изгледа изпитателно.
— Тя част от проблема ли е?
— Всъщност не е.
— Тогава какво прави тука?
— Срещнахме се случайно — отвърнах, — и тя дойде да се поразходи.
— Пак ли сте заедно? — попита тя с по-строг глас.
Поклатих глава.
— Не. Тя ходи с някакъв друг.
— Срамота — каза майка ми. — Тя беше жената за теб.
Поседяхме още малко, но небето започна да потъмнява по краищата и беше време да си тръгваме. Минахме по обратния път през офиса, междувременно помогнах на баща си да напише нещо на компютъра и това ме накара да се почувствам по-добре, защото беше някакъв шанс да се отплатя за нещо със задна дата, а не за бъдещето. Перспективите за плащане в бъдещето в този момент не изглеждаха блестящи, ако се изключи работата в затворническа фабрика, където можеше да се наложи да сглобявам различни продукти за някоя многонационална корпорация.
Погледнах отново картините на стените и вместо раздразнение, почувствах гордост. „Браво на тези, помислих си аз, които виждат света в такива пастели, светли цветове и кръжащи чайки!“ Дълго можеш да гледаш света през такива прозорци. Бих искал обаче всички прозорци да откриват една и съща гледка.
Излязохме на паркинга, където взетата под наем кола се мъдреше съвсем сама и сякаш казваше: „Реалният свят те очаква, приятелю, и той е много по-корав от теб!“ Потупах татко по рамото, а той целуна Хелена по бузата. Мама ме притисна към себе си, аз се поотдръпнах, но след това и аз й отвърнах със същото. Ние не се докосваме много. Просто не го правим. Но този път тя задържа главата ми до себе си, аз й позволих и преди да се разделим тя прошепна нещо в ухото ми.
— Не ме интересува какво ти е казала. Тя не ходи с друг мъж.
После се разделихме и когато погледнах отново към мама, тя вече се сбогуваше с Хелена и не можах да я попитам какво има предвид.
Училището отдавна бе свършило, когато паркирах колата пред двора, и дори последните деца, чиито родители бяха закъснели да ги вземат, вече се бяха прибрали. Застанах пред металната ограда, загледах се към дърветата отсреща и се чудех дали там все още има „черни кръстоносци“ и дали въобще някой ги търси. Когато бях дете, така и не успях да намеря такъв бръмбар. Все ми се изплъзваха, без значение колко време седях в клонаците и се правех на голям гъсталак листа с изненадващо незелен цвят. Най-накрая Ърл пусна своя. Просто един следобед решихме да отворим кутията. Той се повъртя замалко, очевидно не схващаше колко голям бе станал светът за него, след това се вдигна тромаво във въздуха и отлетя нанякъде.