— И сега какво ще правим? — попита Хелена.
Тя мълча по време на краткото пътуване от Трейдуиндз, вероятно размишлявайки върху съветите на баща ми как най-лесно да се справя с летящите мравки.
— Ще го пообиколим пеша.
— Хап, приемам идеята да се разходим по пътеките на спомените ти, но не съм убедена, че точно сега е моментът за това.
— Да — казах аз, — точно сега е моментът. И е точно пътеката на спомена, тъй че — върви с мен.
— Какви ги говориш, дявол да те вземе!
— Не съм много сигурен, просто ми вярвай.
Имах някаква идея, която се раждаше в главата ми, която не бях формулирал за самия себе си, още по-малко пък бях в състояние да я обяснявам другиму.
И така, тръгнахме. Не знаех дали ще се получи, знаех само, че това е единственото нещо, което можех да опитам. Може би имаше логика да го направя сам, да го повторя по съвършено същия начин, но си мислех, че за да стане реалност, там трябва да присъства и друг човек. Собственото ни минало в известна степен живее вътре в нас — за да стане нещо осезаемо, ние имаме нужда от погледите на други хора. Часът беше горе-долу същият, същият бе и сезонът. Заобиколихме училището, точно както бях направил аз преди двайсет и пет години. Разказвах на Хелена онова, което можех да си спомня.
Когато завихме зад втория ъгъл, лампите светнаха и аз потръпнах — като че ли изведнъж се почувствах по-млад, сякаш това се бе превърнало в разходка назад във времето и Хелена в някой момент ще изчезне и аз ще остана едно малко момче с къси панталонки. Знаех колко по-висок съм сега, колко съм натежал и колко белези имам. Всичко, което бях правил, чувствах като срасналост с някакво свое предишно битие, като мъх, който е растял върху някакъв камък и сега забавя и спира растежа си. Когато завихме по дългата тъмна страна, спрях за момент и се загледах в лампата в далечината.
Хелена чакаше, знаейки, че не може да помогне нито с думи, нито с действия. Докато минавахме по тази отсечка, не се случи нищо. Нито когато спряхме да погледнем дърветата, този път по-отблизо, само на двайсетина метра от ъгъла.
Но когато минавахме под лампата, почувствах нещо като втвърдяване в главата си. Усещането бе мимолетно и се изплъзна като риба от ръцете ми, в момента, в който се опитах да се съсредоточа върху него. Когато използваш един и същи спомен много пъти се получава бяло петно, споменът се изтрива, износва се, като метално фолио, което си употребявал толкова дълго, че то изтънява и дори можеш да четеш през него, докато накрая не се разпадне на парченца. Ако се опиташ да го оправиш, става дори по-лошо. В такъв случай трябва да минеш и да го погледнеш от друг ъгъл, да го видиш от друга страна и да разбереш какво е останало. Опитах се, но не успях да го уловя и погледнах към Хелена, която вече вдигаше рамене.
И тогава той избухна от нищото — като блясък на някакъв хромиран детайл от разкъсаните ламарини на автомобил след тежка катастрофа.
Бях се обърнал и бях видял човека, който стоеше под лампата. Бях побягнал, но бях спрял, защото знаех, че не мога да му избягам. Странно, мисля си сега, трябвало е да взема друго решение. Бях бързо момче, прескачах огради и тичах като стрела. Изведнъж той приближи, но стъпките, които чувах, не бяха неговите, а моите, ехо от нещо, което вече се беше случвало, сякаш събитията се представяха в обратен ред и логиката се разпадаше.
И тогава той изникна само на метър пред мен и ме погледна отвисоко. За първи път видях лицето му — не беше неприятно, но не беше обикновено лице.
— Бързо! — каза той. — Ела!
Видях, че от другата страна на улицата, където имаше паркирана една сребриста кола, се приближават шест души. Всичките бяха облечени еднакво, вървяха заедно и не изглеждаха нормално. Не изглеждаха и лоши, не беше това. Но аз знаех с кого да тръгна.
Човекът сграбчи ръката ми и аз се оставих да ме влачи по пътя, докато все още гледах назад към шестимата мъже и се чудех защо не бягат. Те можеха да ни хванат, ако искаха, но вместо това забавиха ход, независимо, че движенията им изглеждаха същите.