Трябваше отново да се обърна напред, за да не падна и тогава видях, че се случи нещо странно. Улицата искреше, сякаш някой бе запалил милиони малки лампички на мястото на песъчинките в асфалта. На небето също имаше странни светлини с чудновати форми, които се движеха. Пред нас, на тротоара, имаше двама души, които си стояха ей така, сякаш чакаха да минем. Бяха неподвижни, но прегърбените им силуети ми бяха познати. Тогава разбрах кои са те.
Моите прародители, от страна на баща ми, онези, които вече бяха мъртви. Като приближихме, те започнаха да се движат като на филм — баба се усмихваше, а дядо посегна към мен. Видях космите на обратната страна на ръката му, отчетливите петна по кожата заради черния му дроб. Погледнах нагоре и видях орловото му лице и няколкото му сресани назад сиви косъма.
Дори и на тази възраст знаех, че това не са само мои представи. Те наистина бяха там. Ни най-малко не се уплаших, макар че ако видя такова нещо сега, сигурно ще се уплаша. Помислих си: „Страхотно! Ще мога да кажа на татко, че са добре.“ След това минахме покрай тях и всичко стана бяло. Светът се изключи — като лампа, и вече бях на някакво друго място. Не че не можех да си спомня какво е станало. То просто не съществуваше. Нямаше го, беше различно, беше някъде другаде. Споменът спря там завинаги.
В момента, в който изчезваше и избледняваше, видях една широка патинирана плоскост и лед, сякаш това бе нещо, покрай което трябваше да мина по обратния път към съвременността. Чух глас и разбрах, че това е Дек. Говореше тихо и успокоително. За малко изпитах страх, беше ми нервно и ми се прииска да запаля един „Ким“. А най-много исках някой да дойде и или да ни застреля, или да ни освободи.
И ето че отново се озовах на ъгъла на училищния двор, до лампата. Премигнах, потреперих и разбрах, че отново съм в реалния свят, отново съм в своето време.
И че не сме сами.
Хелена стоеше на два метра от мен с пистолет, насочен към един мъж, който стоеше в светлината под лампата. Този път го разпознах. Изглеждаше така, както и тогава, и в закусвалнята, и в кабинета на Хамънд. Беше спокоен, не се страхуваше. Стоеше над всички и всичко.
— Спокойно, Хелена! — казах аз. — Той е един от нас.
15.
— Ти се опита да се върнеш — каза мъжът.
— Не. Опитах се да си спомня.
— То е същото — отвърна той.
— Къде са приятелите ми?
— Там са. Помниш ги, нали?
— Как да ги върна?
Той вдигна рамене.
— Трябва да се върнеш в Лос Анджелис. Може и да успея да помогна, може и да не успея. Техният вид е по-многоброен от моя.
— Но ти си по-могъщ, нали?
— Така се говори, но невинаги се оказва вярно.
Държейки пистолета все така насочен към мъжа в светлината, Хелена се обърна към мен:
— Има ли някаква надежда да ме представиш на човека, Хап? Добрите обноски винаги са ти куцали.
— Извинявай, Хелена, този човек е извънземен.
— Благодаря ти — каза тя и се обърна към него. — И тъй, извънземен боклук, искам веднага да видя ръцете ти вдигнати нагоре!
Мъжът изви вежди, но бавно извади ръце от джобовете и ги вдигна.
— Така по-сигурна ли се чувстваш?
— Не ме поучавай, защото ей сега ще ти пръсна главата.
— Хелена, — казах аз кротко, — не мисля, че трябва да се държиш така.
Тя тропна с крак.
— Той изскочи направо от нищото, Хап. Знаеш, че аз не ги обичам тия работи.
— Не е вярно. Той се появи от моите спомени.
— Спомените съществуват само в умовете на хората, Хап. Те представляват малки електрически искрици в гелообразна среда.
Поклатих глава:
— Не е така. — После погледнах към мъжа. — Нали?
— Наистина не е — отвърна той.
— Тогава защо не мога да си спомня, че съм бил там? Защо след завръщането си никой не може да си спомни нищо?
— Невъзможно е. Все едно да пишеш с черен химикал върху черна хартия.
— Да, много добре. Много умно — отсече Хелена. — Хап, какво да направя?
— Свали пистолета! — казах аз. — Тъй или иначе няма да помогне. Всъщност той дори не е тук.
— Хап, майка ти да не би да е сипала нещо странно в лимонадата?
— Послушайте го — каза мъжът. — Той е прав и рано или късно ще разбере за какво става дума.
— Не разрешавам да поучаваш и него — вметна Хелена. — Това е моя работа.
Направих крачка към нея, доближих се съвсем и тя свали пистолета. Трябва да я познавате поне толкова добре, колкото аз, за да разберете, че беше много уплашена.