— Как става така, че мога да чувам гласа на Дек, след като не мога да отида там?
— Особен случай — отвърна той. — Заради това, което е в главата ти. Никога преди не се е случвало. Направо за книгата на рекордите.
Нищо не разбирах, но продължих да питам.
— Каква е голямата сделка за Хамънд?
— Имаха планове за него, но Лаура Рейнолдс ги обърка.
— Какви планове?
— Няма да повярваш, дори и да ти кажа.
— Пробвай ме. Притежавам висок праг на доверие.
— Просто бъди благодарен, че не успяха. Той не беше прав.
— За какво? Да не възнамерявахте да нападнете?
— Че защо ще го правим?
— А защо отвличате хора? Какво ще постигнете, освен да ги изплашите до смърт.
Той вдигна рамене.
— Нищо. Това е игра, която аз вече не играя.
— Говориш глупости. Нали и мен отвлече.
— Беше много отдавна. А на тебе лошо ли ти беше?
— Не мога да си спомня.
Мъжът говореше бързо и твърдо.
— И никога няма да си спомните, г-н Томпсън. Така е и не може да се промени. Не го правя аз. Така че — просто забрави. Скоро ще разбереш, но тогава ще бъдеш мъртъв и знанието няма да ти бъде от полза.
— Това някаква заплаха ли е?
— Разбира се, че не е. Не искам да умираш. Имам личен интерес към теб — ние се срещнахме, когато ти беше млад и имаше щастието да разбереш. Сега не мога да ти помогна в това отношение. Актът на казване прави от истината лъжа, заради всички филтри, през които трябва да премине. Докато чакаш вятъра да разкрие лицето, все пак виждаш през воала, а не се опитваш да си представяш по чужди описания. Точно това се опитват да правят другите, а това аз не мога да простя. Така нещата стават само по-страшни.
Хелена се обърна към мен и плесна с ръце.
— О-о, какво прекрасно семинарно занятие! Водиш ли си бележки?
Не й обърнах внимание.
— Когато се видяхме в къщата на Хамънд ти знаеше името на Травис. Значи знаеш какво точно е станало с Хамънд, а също така и че аз потъвам заради тая работа.
— С вързани ръце съм — каза човекът. — И аз не съм точно оттук. Ти сам трябва да избереш. И ако ме питаш, можеш да започнеш оттук и… сега!
Изведнъж чух шум от гуми по асфалта. Погледнах бързо надолу по пътя към наетата кола и видях, че към нас се е насочил червен лексус. Колата спря и от нея изскочиха двама. Дори и от такова разстояние можех да разбера, че са земни и имат оръжие. Погледнаха в нашата кола, видяха, че е празна, после вдигнаха очи и ни забелязаха.
Когато се обърнах към Хелена, тя вече беше извадила още един пистолет в другата си ръка. Беше сама.
— Къде отиде оня? — попитах озадачено.
В главата ми все още цареше хаос от опитите да разбера какво ми беше казал мъжът, както и заради малкото и безполезно успокоение, че поне един човек с някаква власт знае, че не аз съм убил Рей Хамънд.
— Просто изчезна — каза тя. — Ама че тъпак!
Гледахме с Хелена как двамината се приближават към нас и изваждат оръжията си от преметнатите през рамо кобури. Те бяха съвсем стандартни: раменете им показваха, че някога, много отдавна, са тренирали вдигане на тежести, а коремите — че скоро са пили твърде много бира.
— Какво смяташ? — попитах Хелена, като през това време извадих собствения си пистолет и сложих нов пълнител. — Дали ще уредим въпроса с учтив разговор?
Първият куршум изсвири точно помежду ни.
— Съмнявам се — отвърна тя и започна да стреля.
В началото мъжете останаха по местата си, като очевидно си мислеха, че имат работа с двама аматьори, а не с един. Повечето хора доста пропускат при стрелба, особено от двадесет метра. Но не и Хелена. Тя не пропуска, дори ако й завържеш очите и я излъжеш къде си сложил целта.
Това бързичко им стана ясно и те се юрнаха в различни посоки, като морска вълна, разбиваща се във висока скала. Единият се прехвърли през оградата и попадна в двора на училището, а другият се скри зад една кола.
Хелена продължаваше да стреля, докато и ние се промъквахме зад една кола.
— Този твой приятел доста ни помогна — измърмори тя, докато двамата клекнали презареждахме пистолетите си.
Надзърнах покрай бронята — единият се опитваше да пропълзи от прикритието си по посока на нас.