— Сега виждаш ли? — попита непознатият.
— Виждам — спокойно отговори Хънтър. — Какво означава това?
Мъжът се засмя.
— Сам ще трябва да разбереш, детектив. Но това е второстепенно. Ето я главната атракция.
Мракът на екрана изведнъж се разпръсна и се появи познатият зеленикав оттенък на образ, предаван с обектив за нощно виждане.
Хънтър и Гарсия очакваха да видят същия стъклен контейнер като преди два дни и нова жертва, съблечена гола и завързана за метален стол. Очакваха, че убиецът ще играе същата садистична игра като първия път — избор между удавяне или изгаряне на жива жертва.
Но не видяха това.
Онова, което видяха, смрази кръвта им.
23.
Мишел Кеш, шефът на отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР — Лос Анджелис, седеше пред екрана на компютъра си и трескаво пишеше на клавиатурата. Зад нея стоеше Хари Милс, агент от отдел „Киберпрестъпност“ и инженерен гений, и четеше всяка дума, която тя пишеше. Той беше постъпил в отдела преди три години, след като бе получил докторска степен с отличие по електроинженерство и компютърни науки от Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж.
От няколко месеца двамата работеха по операция за „ужилване“. Те следяха сериен педофил, който от години прелъстяваше десет-тринайсетгодишни деца в стаите за чат в интернет. Мъжът беше истинска отрепка. Знаеше как да разпознава самотни деца. Онези, които имаха чувството, че не се вместват никъде. Низвергнатите. Уязвимите. Беше много търпелив. Бъбреше с тях в продължение на месеци и печелеше доверието им. Отначало им казваше, че е на тринайсет години, но когато виртуалната им връзка укрепнеше, разкриваше, че е на двайсет и няколко и че е студент, но всъщност наближаваше четирийсетте.
Винаги беше очарователен, отзивчив, състрадателен и голям ласкател, а за всяко подрастващо момиче, което мислеше, че никой не го разбира, включително родителите, това действаше като мощен вълнолом. Имаше успех всеки път и скоро те се влюбваха в човек, когото не познаваха. След това беше почти невъзможно да откажат да се срещнат с него.
Доколкото знаеха, засега той беше прелъстил и беше правил секс с шест момичета. Две от тях бяха едва на десет години.
Но хищникът съвсем не беше глупав. Освен това много го биваше с компютрите. Вечно беше в движение. Използваше лаптоп и чатеше само от места с безплатен интернет като кафенета, барове и хотелски фоайета. Никога не си купуваше парола за връзка с интернет и или крадеше от други потребители, или хакваше системата. Повечето места с безплатен интернет не са известни с абсолютна сигурност.
Освен това педофилът прескачаше от една стая за чат в друга и понякога си създаваше своя. Използваше различни имена и никога не чатеше повече от десет-петнайсет минути на включване.
Преди четири месеца почти случайно Мишел го откри да бъбри в стая за чат, създаден в Гватемала. Отделът й беше провеждал стотици такива операции. Всички знаеха, че най-лесният начин да хванат на въдицата такива психопати, е да ги заблудят да мислят, че бъбрят с потенциална жертва. Мишел се възползва от шанса и за нула време се превърна в „Луси“, тринайсетгодишно момиче от Кълвър Сити. Той се хвана на въдицата и оттогава разговаряха почти всеки ден. Педофилът използваше името „Боби“.
„Боби“ наистина беше очарователен и отзивчив. Мишел много лесно разбра как едно момиче с ниско самочувствие може да бъде омаяно от „Боби“.
„Луси“ и „Боби“ от няколко седмици говореха за среща и вчера сутринта „Луси“ най-после се съгласи. Каза му, че може да избяга от училище в понеделник. Била го правила и преди. Можело да се срещнат някъде и да прекарат заедно деня, но трябвало да внимават. Ако родителите й разберели, щяла да има големи неприятности. „Боби“ обеща, че те няма да разберат.
В момента бъбреха от седем минути и се уговаряха къде и кога да се срещнат в понеделник.
„Може да се срещнем на Венис Бийч — написа Мишел. — Знаеш ли го?“
„Да, разбира се, че го знам (усмихнато личице)“ — отговори „Боби“.
От Кълвър Сити до Венис Бийч се стигаше с автобус. Пространството беше голямо и открито и ФБР лесно можеха да поставят камери за наблюдение от разстояние с мощни обективи и да напълнят района с агенти под прикритие и кучета.
„(Усмихнато личице) Може да се срещнем там в десет — написа Мишел. — Знаеш ли къде е паркът на скейтърите?“
„Да. Паркът на скейтърите звучи страхотно. Нямам търпение.“