Емилио се замисли.
— Сещам се само за „Военен шпионски удар“.
— Какво?
— „Военен шпионски удар“, видеоигра.
— Видеоигра?
— Да. Играта е от няколко години. Беше пусната през… 2010 година. Аз успях да премина през всички нива и да стигна до края. Хубава игра.
— Кевин играеше ли я? Имам предвид онлайн, с други хора?
Емилио поклати глава.
— „Военен шпионски удар“ няма опция за много играчи. Това е игра за един. Играеш срещу компютъра.
Карлос кимна.
— Ами цифрите. Може би са точки за играта?
— Не и за „Военен шпионски удар“. В нея няма точки. Свършваш едно ниво и преминаваш на следващото, докато приключиш с всичките.
Гарсия погледна партньора си и двамата поклатиха глави едновременно. Никой от тях не вярваше, че ВШУ или 678 има нещо общо с някоя видеоигра.
Тримата се върнаха в магазина и Емилио показа разпечатката на тримата други дежурни служители. Карлос и Робърт ги наблюдаваха, докато те един по един се втренчваха в снимката на жената, намръщваха се, почесваха се по носа и после бавно поклащаха глава. Ако жената беше клиентка в магазина, изглежда, никой не я помнеше.
— Продължавам да си мисля, че в лицето й има нещо познато — повтори Емилио, докато гледаше разпечатката.
Двамата детективи му дадоха още няколко минути, но той не можа да си спомни нищо.
— Няма проблем, Емилио. — Гарсия му даде визитната си картичка. — Задръж снимката. Не мисли за нея известно време и я поглеждай от време на време през деня. Така паметта работи по-добре. Ако си спомниш нещо, колкото и да е дребно, обади ми се по всяко време. Телефоните ми са написани на визитката.
36.
Въпреки че откакто беше започнало разследването, бяха изминали само седем дни, Хънтър и Гарсия работеха без почивка. Капитан Блейк им заповяда да си вземат свободен ден в неделя.
Те го направиха.
Карлос си допи кафето и се усмихна на съпругата си Ана, която седеше срещу него до малката им маса за закуска. Двамата бяха заедно от последния клас на гимназията и той беше убеден, че тя е ангел, защото не познаваше човешко същество, което би го разбрало и търпяло като нея.
Ана беше до него от самото начало, още преди той да реши да стане ченге. Тя видя колко усилено работи Карлос и колко е всеотдаен. Но най-важното от всичко беше, че Ана разбираше всеотдайността и жертвите, които придружават професията му, и ги приемаше без оплаквания и гневни упреци. Тя разбираше и защо Гарсия никога не говори за работата си, нито за разследванията, с които се занимава. Не го и питаше. Знаеше, че той не иска да внася лудостта на професионалния си живот в дома им и му се възхищаваше заради това. Обаче Ана се страхуваше, че нещата, които Карлос вижда всеки ден, го променят психически. Чувстваше, че е така.
— Е, какво искаш да правиш през свободния си ден? — попита тя и също му се усмихна. Ана притежаваше необикновена красота — изящно, сърцевидно лице, поразителни светлокафяви очи, къса черна коса и усмивка, която може да разтопи мъжкото сърце. Кожата й беше бяла и гладка, а тялото й — стегнато като на професионална балерина.
— Какво искаш ти — отговори Гарсия, — имаш ли предвид нещо?
— Мислех да потичам след закуска.
— В парка ли?
— Аха.
— Звучи страхотно. Може ли да дойда с теб?
Ана направи гримаса. Той знаеше много добре какво означава това.
В училище Гарсия беше отличен лекоатлет, особено в бягането на дълги разстояния. След като завърши училище и стана ченге, формата му дори се подобри. Беше участвал по три пъти в Бостънския и Нюйоркския маратон и винаги финишираше за по-малко от два часа и четирийсет минути.
— Обещавам, че ще тичам с твоето темпо — каза той. — Ако дори само веднъж те изпреваря, имаш разрешението ми да ме спънеш и да ме ритнеш, докато съм на земята.
Градският парк „Монтебело“ се намираше само на две преки от апартамента им. От запад повяваше лек ветрец и нито един облак не помрачаваше ясното синьо небе. Паркът беше пълен с хора, които бягаха за здраве, караха велосипеди или ролкови кънки, разхождаха кучетата си или се излежаваха мързеливо и се наслаждаваха на слънцето.
Въпреки че не беше спортувала, Ана не беше слаб съперник и тичаше ритмично и равномерно. Карлос спазваше обещанието си и бягаше до нея или крачка по-назад. Двамата бяха завършили две от трите планирани обиколки на парка, когато Гарсия чу изтракване зад тях. Бързо се обърна и видя мъж на около петдесет и пет години, който беше паднал на земята. Велосипедът му беше захвърлен на пътеката на няколко крачки от него. Човекът не помръдваше.