— Ана, почакай — извика Карлос.
Тя спря и се обърна. Очите й се приковаха в мъжа на земята.
— Боже мой. Какво се случи?
— Не знам. — Съпругът й вече тичаше към мъжа.
Друг, по-млад велосипедист беше спрял на няколко крачки от падналия човек.
— Какво стана? — попита Карлос и коленичи до мъжа.
— Не съм сигурен — отговори велосипедистът. — Той караше пред мен и изведнъж започна да криволичи, а после пусна колелото и падна по лице на земята.
Около тях започнаха да се събират хора.
— Познаваш ли го? — попита Гарсия.
Велосипедистът поклати глава.
— Нямам представа кой е, но със сигурност е местен, защото съм го виждал няколко пъти да кара колело в парка.
Карлос обърна човека по гръб. Гърдите му не се повдигаха. Беше престанал да диша — сигурен признак, че сърцето му спира.
— Получил е сърдечен удар — каза той, поглеждайки Ана.
— Мили боже! — Тя допря до устата си треперещата си ръка. — С какво мога да помогна?
— Извикай линейка, веднага.
— Телефонът ми е вкъщи.
Карлос бързо бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и й го даде.
Около тях се беше събрала тълпа любопитни. Всички стояха и гледаха с широко отворени очи. Никой друг не предложи помощ.
През последните седем дни Гарсия беше видял как двама души умират пред очите му, без да може да направи нещо, за да им помогне, и нямаше намерение да стои безучастно като хората наоколо. Беше твърдо решен да направи всичко възможно, за да помогне на този човек.
Започна да му прави сърдечен масаж, опитвайки се да накара сърцето да изпомпва кръв в тялото.
— Какво се е случило? — попита мъж, облечен в екип за бягане и с изпотено лице, който се приближи до групата.
— Мисля, че е получил сърдечен удар — отговори една жена.
— Пуснете ме да мина — извика той. — Аз съм лекар.
Хората веднага се отдръпнаха и му направиха път.
Мъжът коленичи до Гарсия.
— От колко време е в това състояние?
— По-малко от минута. — Карлос вдигна глава, за да потърси потвърждение от по-младия велосипедист, но той беше изчезнал.
— Линейката ще дойде след пет минути, дори по-малко — с треперещ глас каза Ана.
— Добре, ще се нуждая от помощта ти — обърна се към Гарсия лекарят. — Трябва да му правим изкуствено дишане, докато дойде линейката.
Карлос кимна.
— Ти продължавай да масажираш сърцето, а аз ще се заема с изкуственото дишане. Постарай се да правиш стотина компресии в минута. Аз ще броя. Направи десет, преди аз да съм започнал.
Гарсия започна да натиска гърдите на мъжа твърдо и ритмично и с всяко натискане в паметта му изплуваше нов произволен образ на жертвите в интернет, докато умираха пред очите му.
— И десет — каза лекарят, изтръгвайки го от транса. Той запуши носа на мъжа, за да не излиза въздухът, пое си дълбоко дъх и го издиша в устата на пострадалия в продължение на две секунди. Очите му бяха приковани в гърдите на човека, които леко се повдигнаха, показвайки, че в тях е вкаран достатъчно въздух. Лекарят повтори процедурата още два пъти.
Човекът все още не дишаше самостоятелно.
— Този път направи трийсет компресии — каза лекарят.
В далечината се чуха сирени.
— На две и половина минути са — отбеляза Гарсия и отново започна да прави сърдечен масаж.
Лекарят го погледна.
— Ченге съм и мога да преценя.
Когато Карлос направи трийсет компресии на гърдите, лекарят вкара още два пъти въздух през устата на мъжа, който обаче не започна да диша.
Двамата повториха процеса още два пъти и после чуха шум, когато линейката мина по тревата и покрай дърветата, за да стигне до тях.
— Ние ще го поемем — каза медикът и коленичи до главата на пострадалия.
Гарсия отдръпна ръце от гърдите на мъжа. Въпреки че по природа беше спокоен човек, беше разтревожен.
— Ти се справи добре — каза лекарят. — Направихме всичко възможно при дадените обстоятелства. Никой не би могъл да направи повече.