— Какво се надяваш да откриеш, Мишел?
— Не знам. Може би нищо. — Тя избягваше да го погледне в очите. — Вероятно убиецът е по-умен от нас.
— Това не е състезание.
— Напротив, Хари. — Мишел най-после го погледна. В очите й гореше някакъв пламък. — Защото ако той е по-добър от нас… ако победи, а ние загубим, ще умрат още хора… по много грозен начин.
Хари вдигна ръце в знак, че се предава, но знаеше, че Мишел не му се сърди.
— Искаш ли помощ?
Тя се усмихна.
— Ще се оправя сама. Познаваш ме. Отивай да празнуваш с останалите. Ще дойда след малко и не се напивай без мен.
— А, това не мога да ти обещая. — Той тръгна към вратата.
— Хари — извика Мишел. — Поръчай ми „Кайпириня“. С повече лимон.
— Дадено.
— Няма да се бавя.
Той се обърна с гръб към нея, усмихна се и измърмори:
— Няма, и още как.
46.
След като всички излязоха, Мишел намали осветлението около бюрото си, наля си голяма чаша кафе и започна да гледа кадрите, които бяха записали от интернет преди три дни. Тя не беше забравила образите, но докато отново гледаше жената, затворена в стъкления ковчег, и тарантуловите оси, които бавно я жилеха до смърт, кожата й настръхна. Подутата й устна пак започна да пулсира и сърдечният й ритъм се ускори. За момент в края на записа, когато от ноздрата на жената излетя голяма черна оса, Мишел трябваше да преодолее желанието си да повърне — усещане, не много по-различно от деня, в който четирима агенти на ФБР разбиха вратата й в ранните часове на утрото, за да я арестуват.
От малка Мишел беше страхотна с компютрите — нещо, което дори самата тя не можеше да обясни. Мозъкът й сякаш беше устроен различно и създаден да чете като детски стихчета и най-сложните редици от машинни кодове.
Мишел Кели беше родена в Дойл, Северна Калифорния. Баща й почина, когато тя беше само на четиринайсет години. Той беше пушач от ранна младежка възраст, имаше слаба имунна система и се разболя от пневмония, докато се бореше с упорита простуда. Майка й, боязлива и хрисима жена, която се страхуваше да остане сама, се омъжи повторно година по-късно.
Вторият баща на Мишел беше избухлив пияница и много скоро превърна майка й в наркоманка и алкохоличка. Въпреки усилията си Мишел беше безсилна да попречи на майка си да се превърне в пълна развалина.
Късно една нощ, шест месеца след като вторият й баща се беше преместил да живее при тях, той внимателно отвори вратата на стаята на Мишел и влезе вътре. Майка й беше заспала в дневната, след като беше изпила три четвърти бутилка водка.
Момичето се стресна и се събуди, когато той стовари върху нея грамадното си, потно и голо тяло. Сърцето й заблъска като обезумяло в гърдите и дъхът й стържеше в гърлото. Очите й блеснаха от объркване и ужас. Той запуши устата й с месестата си ръка, блъсна силно главата й във възглавницата и прошепна в ухото й:
— Тихо, не се съпротивлявай, малката. Това ще ти хареса. Обещавам. Ще те науча как се чувства истинският мъж. И много скоро ще ме молиш за още.
Успя да разкъса донякъде дрехите й и когато се приготви да проникне в нея, отпусна ръката си върху устата й. Мишел отвори широко уста, но вместо да изпищи, го захапа с всичка сила. Здравите й зъби прегризаха плътта и костта, сякаш минаваха през масло, и прерязаха кутрето му. Мишел го изплю в лицето му, докато той крещеше от болка и от ръката му като водопад рукна кръв. Преди да избяга от дома си, тя грабна бейзболна бухалка и го удари между разтворените крака толкова силно и с такава точност, че го накара да повърне. Не се върна повече там.
Три дни по-късно, след като пътува на автостоп с четири превозни средства, Мишел пристигна в Лос Анджелис. Живя по улиците няколко дни, храни се от кофите за боклук, спа в кашони и използва душовете и тоалетните на плажа в Санта Моника.
На същия този плаж се запозна с Трикси и гаджето й, двама, татуирани сърфисти, които й предложиха да спи в дома им.
— Много хоро идват да спят у нас — обясниха те.
Това беше вярно. Къщата им винаги беше пълна с хора, които влизаха и излизаха.