— Има ли връзка между двете жертви? — попита капитан Блейк.
— Проверяваме — отговори Гарсия.
Последвалото мълчание беше нарушено от звъна на телефона на Робърт.
— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — отговори той.
— Детектив, обажда се Мишел Кели от отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР. Отново анализирах кадрите от предаването в петък. Мисля, че трябва да видиш нещо.
51.
Този път караше Гарсия, но краткото пътуване до сградата на ФБР на булевард „Уилшър“ премина в мълчание. Бяха изминали десет дни, откакто бяха започнали разследването, и през този период в случая бяха станали толкова много обрати, че започваше да прилича на купа със спагети. И двамата усещаха, че още не е свършило.
На рецепцията в сградата на ФБР преминаха през същите проверки като първия път, а после бяха придружени до отдел „Киберпрестъпност“ от същия агент с черен костюм.
— Пич, намираме се в асансьор, който слиза под земята — подхвърли Карлос. — Може да махнеш тъмните очила.
Агентът не помръдна и не отговори.
Гарсия се усмихна.
— Шегувам се. Знам, че трябва да ги носиш по всяко време, за да не знае никой върху какво е фокусиран погледът ти, нали?
Агентът мълчеше.
— По дяволите. — Карлос бръкна в джоба си, извади слънчевите си очила и си ги сложи. — Човек изглежда добре така. Мисля, че трябва да ги носим, независимо от всичко.
Робърт прикри усмивката си.
Вратите на асансьора се отвориха отново. До двойните стъклени врати в дъното на коридора ги чакаше Хари Милс.
— Беше ми приятно да си поговорим — каза Гарсия на агента, чието лице остана безизразно, когато се обърна и се отдалечи.
Хари заведе двамата детективи в удобния и хладен кабинет на отдел „Киберпрестъпност“.
Мишел седеше зад бюрото си, притиснала телефон между дясното си рамо и ухото си, а пръстите й трескаво танцуваха по клавиатурата. Тя погледна детективите и повдигна вежди за поздрав. Пет секунди по-късно приключи разговора.
— Брей — възкликна Карлос, като видя подутата й устна. — Или си се сбила с когото не трябва, или ботоксът не ти се отразява добре.
Хари се ухили.
— Смешник — каза Мишел.
Той повдигна рамене.
— Добре съм си.
— Наистина се сбих, но с когото трябва и сега той дълго ще лежи в затвора. Седнете. — Посочи двата свободни стола до бюрото си.
Робърт и Карлос седнаха.
Мишел беше с прилепнала по тялото черна блуза, леко скъсана на симетрични места от двете страни. Отпред с розови букви пишеше „Рок кучка“. Деколтето разкриваше разноцветни татуировки на гърдите й.
— Снощи най-после ми остана време да прегледам видеозаписите на двете убийства — обясни тя. — Нямах представа какво търся, нито какво се надявам да намеря. Опитвах различни неща. Едното беше да наситя с цветове и контраст образа и да забавя кадрите. — Мишел млъкна и написа нещо на клавиатурата. На монитора вляво на бюрото й се появи познатият образ на Кристина Стивънсън, която лежи в стъкления ковчег. — И попаднах на нещо, което не очаквах, че ще бъде там. Мисля, че никой не го е очаквал, дори убиецът.
Детективите задържаха още малко вниманието си върху Мишел, а после едновременно насочиха погледи към монитора.
Робърт също беше гледал двата записа няколко пъти и също бе забавил кадрите, но не беше видял нищо ново.
— Сега ще ви покажа. — Тя придърпа стола си по-близо до бюрото. Превъртя напред кадрите до късен етап — 16:15 минути от общо 17:03 — и ги спря. Торсът на Кристина Стивънсън беше напълно покрит с тарантулови оси. Вече беше ужилена стотици пъти.
— Нямаше да го видя без насищане на цветовете и контраст — обясни Мишел. — Погледнете. — Щракна компютърната мишка върху част от изображението — някъде над мястото, където би трябвало да е пъпът на Кристина — и очерта квадратче с пунктирани линии върху нея. След това въведе команда и квадратчето се увеличи и изпълни целия екран.
Двамата детективи се преместиха на ръба на столовете си.
— Както знаете — продължи Мишел, — убиецът е използвал камера за нощно виждане, затова осветлението е минимално. Камерата е била статична, поставена под ъгъл над ковчега. Измерихме, че ъгълът е трийсет и осем — четирийсет градуса.