— Госпожице Хейс — повтори той и този път й показа служебните си документи. — Аз съм детектив Хънтър от лосанджелиската полиция, отдел „Убийства“. Бихте ли ми отделили няколко минути от времето си?
Памела Хейс не отговори. Нещата се подреждаха в главата й.
— Госпожице Хейс, необходима ми е помощта ви… във връзка с Кристина Стивънсън.
56.
Памела поведе Робърт по Западна първа улица и покрай ъгъла, до „Едисън Лаундж“, срещу сградата на Главното управление на полицията. В момента не й се седеше в зала за конференции или някъде другаде в редакцията на „Ел Ей Таймс“.
„Едисън“ беше елегантен и изискан бар в мазето на прочутата сграда „Хигинс“ в центъра на Лос Анджелис. В началото на XX век в същото мазе се бе помещавала първата частна електростанция в града. В почит към мястото на електроцентралата в историята „Едисън“ беше запазил до голяма степен оригиналната архитектура и механичните артефакти.
В зоната вляво от главния бар намериха два кожени стола с високи облегалки, поставени до ниска, лакирана маса за кафе с имитиращ мраморен плот. Слабото осветление и тихата музика от трийсетте години заедно със старинните предмети и обзавеждане създаваха носталгична атмосфера, която те пренася в миналото.
Хънтър изчака Памела да се настани и след това седна.
Тя отново му се усмихна вяло, оценявайки жеста.
— Преди да започнете да ми задавате въпроси, моля ви, кажете ми, открит ли е трупът на Кристина?
За Хънтър не беше трудно да прочете мислите й. В момента тя не беше репортер и не питаше, защото искаше информация за евентуална статия, а все още се държеше за крехката надежда, че онова, което е видяла, е откачена измама — някакво огромно недоразумение.
Робърт беше изпадал в това положение безброй пъти. И ставаше все по-трудно.
Стомахът му се сви.
— Да.
Той видя как светлината в очите на Памела угасна. Нещо, което беше виждал много пъти. Не като родител, който току-що е загубил син или дъщеря, а като човек, който не само че е загубил близък приятел, но и съзнава, че опасността и злото са по-близо, отколкото е мислел. Щом такова нещо се беше случило с Кристина, можеше да се случи и на нея. На семейството й. На всеки.
Тя въздъхна дълбоко. Очите й се напълниха със сълзи.
— Кога?
— Вчера.
— Къде?
— Недалеч от дома й.
До тях се приближи сервитьорка, която лесно можеше да се състезава за титлата Мис Калифорния.
— Здравейте и добре дошли в „Едисън“ — каза с усмивка, която Хънтър беше сигурен, че отправя към всеки гост. — Желаете ли да видите менюто с коктейлите?
— Не, благодаря — отвърна Памела и поклати глава. — Може ли водка с мартини, моля?
— Разбира се. — Сервитьорката погледна Хънтър, готова да вземе поръчката му.
— За мен само кафе без нищо, моля.
— Ей сега. — Момичето се обърна и се отдалечи.
— Кой е способен на такова нещо? — попита Памела. Гласът й беше станал сух, сякаш нещо бе заседнало в гърлото й. Тя млъкна и преглътна сълзите си. — Успяхме да намерим откъси от автентичното предаване по интернет. Гледахте ли го?
Хънтър задържа погледа си на нея и после кимна.
— В какво беше затворена, по дяволите? Някакъв собственоръчно направен стъклен ковчег?
Той не отговори.
— И онези бутони по интернет. Хората гласуваха как да умре Кристина, така ли?
Той продължаваше да мълчи.
— Така е било. — На лицето й се изписа възмущение. — Наистина са гласували. Защо? Те дори не са я познавали. Забавно ли им се е видяло? Или са помислили, че е някаква игра? Или са решили, че щом на екрана е изписана думата ВИНОВНА, Кристина наистина е виновна за нещо?
Този път напрегнатият израз в очите й настояваше за отговор.
— Не мога да ви кажа какво са мислели хората, докато са натискали бутоните, госпожице Хейс — спокойно отговори Хънтър, — но може би поради една от причините, които току-що изброихте. Може да са мислели, че е игра, а не реалност, или да са повярвали в заглавието ВИНОВНА.
Думите му я накараха да затаи дъх. Памела разбра подтекста им. Всеки ден използваше заглавия… С тях пресата привличаше вниманието на хората. Тя знаеше, че колкото по-сензационно е едно заглавие, толкова по-голямо внимание ще привлече, и за да постигне максимален резултат, подбираше думите много внимателно. Понякога е необходима една-единствена дума. Освен това Памела много добре знаеше, че в психологическо отношение заглавията служат за различни цели. Понякога са насочени да грабнат вниманието на хората, докато в същото време се опитват да внушат някакво предварително формулирано мнение в подсъзнанието им. И въздействието на заглавието беше много по-голямо, отколкото предполагаха хората. Силно. И Памела знаеше това.