Хънтър присви очи.
Имаше хора навсякъде. Мъже и жени, облечени в най-различни дрехи, от джинси, тениски, къси панталони и рокли до официални делови костюми. Някои бързаха, допрели мобилни телефони до ушите си, други вървяха бавно и разглеждаха витрините на магазините. Обективът беше стеснен и всичко се виждаше като в тунел.
Робърт бързо закри с ръка микрофона на слушалката.
— Обади се на Мишел от отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР — прошепна той на Гарсия. — Уебсайтът отново е онлайн.
Бюрото на Карлос беше може би най-добре подреденото в цялото Главно управление на полицията. Всичко си имаше определено място и беше разположено симетрично. Визитната картичка на Мишел беше първата от трите наредени една до друга вдясно от телефона. Той набра номера и Мишел отговори след второто позвъняване.
— Мишел, обажда се Карлос.
Тя веднага долови сериозния му тон.
— Здравей, Карлос. Какво не е наред?
Гарсия пишеше в търсачката си, докато говореше.
— Убиецът отново е на телефонната линия и уебсайтът отново е онлайн.
— Какво?
— Той е на телефона в момента.
От другия край на линията се чу трескаво тракане по клавиатура.
Страницата се зареди на компютъра на Карлос. Той се намръщи на образите от улицата и погледна партньора си.
— Какво е това, по дяволите?
Хънтър леко поклати глава и повдигна рамене.
— Как така уебсайтът отново е онлайн, Карлос? — попита Мишел. — При мен няма нищо.
— Какво?
— Пише „Грешка 404. Сайтът не е намерен“.
— Провери уебадреса — отговори Гарсия и инстинктивно препречете адреса в търсачката си. — На моя екран получавам образи на живо. Гледам ги в момента.
— Вече го проверих. Сигурен ли си, че адресът е същият?
— Да.
Пак се чу трескаво тракане по клавиатура.
— По дяволите, той ни блокира! — каза Мишел.
— Какво? Как така блокира вас, а нас — не?
— Има няколко начина, но в момента няма да ти обяснявам технически въпроси.
Карлос погледна Робърт и поклати глава.
— Те не виждат картината — прошепна — Убиецът ги блокира някак.
Хънтър сбърчи нос, но знаеше, че няма време за обяснения. Включи разговора на високоговорител.
— Гледате ли? — попита гласът по телефона.
— Гледаме — отговори той със спокоен, но твърд тон.
— Къде е това, по дяволите? — прошепна Гарсия и посочи компютърния екран. — Родео Драйв?
Хънтър поклати глава.
— Не ми се струва да е там.
Родео Драйв беше най-известният търговски район в Лос Анджелис. Намираше се в Бевърли Хилс и беше прочут с дизайнерските си тоалети и висша мода. Привличаше тълпи всеки ден. Но Робърт беше прав. Не гледаха Родео Драйв. Кадрите можеше да са от всяка търговска улица в града, а в Лос Анджелис те бяха хиляди.
— Хубав ден за разходка, нали? — отбеляза човекът по телефона. Тонът му определено беше язвителен.
— Да — съгласи се Хънтър. — Ако ми кажеш къде си, ще дойда да се разходя с теб.
Непознатият се засмя.
— Благодаря, но мисля, че в момента имам достатъчна компания. Не виждаш ли?
Хората минаваха във всички посоки.
Двамата детективи бяха приковали погледи в мониторите и търсеха нещо, което да им подскаже откъде предава убиецът. Засега обаче не забелязваха нищо.
— Не е ли страхотно, че живеем в град с толкова много хора? — продължи човекът по телефона — Толкова жизнен и изпълнен с живот?
Хънтър не отговори.
— Недостатъкът е, че Лос Анджелис е и много оживен град, където хората вечно бързат за някъде, твърде заети със собствените си мисли, проблеми и натрапчиви идеи. Твърде заети, за да забелязват другите. — Той се засмя, сякаш думите му много го бяха развеселили. — Може да съм облечен в костюм на Батман и никой няма да ме забележи.
Непознатият продължаваше да върви, докато говореше, но детективите все още не бяха видели нещо познато.
Камерата изведнъж трябваше бързо да се дръпне наляво, за да не се сблъска с мъж, който се беше загледал в екрана на мобилния си телефон и пишеше съобщение. Когато мъжът отмина, камерата се обърна и го проследи. След няколко метра мъжът се блъсна в чернокоса жена, която вървеше в противоположната посока. Мъжът дори не спря. Очите му не се откъснаха от екрана на телефона.