Гарсия се почеса по брадичката.
— Той е проследил Ана само поради една причина.
— Защото е моя съпруга.
— Именно. Направи го, за да ни дразни. За да докаже нещо, а не за да осъществи плана си, какъвто и да е той.
— И какво е това нещо? Че може да спипа всеки, когото поиска? Че може да ни нарани?
— И това също — съгласи се Хънтър. — И за да подчертае превъзходството си. Да ни напомни кой контролира играта — той, а не ние. И че може да промени правилата винаги, когато поиска, така както направи с излъчването онлайн и гласуването по интернет. Но той каза други неща, с които намекна нещо друго.
Карлос се намръщи.
— Какви неща?
— Той говореше колко лична е реакцията ти. Искаше да загубиш контрол, да позволиш чувствата ти да те завладеят и да черпиш енергия от тях. Искаше да забравиш кой си, какъв си бил винаги… и ти го направи.
Гарсия знаеше, че партньорът му не критикува действията му.
— Говорех сериозно, Робърт. Ако той докосне Ана, ще го намеря, ще го накарам да страда и после ще го убия. Не ми пука какво ще стане с мен.
— Разбирам. И не те обвинявам. Но когато му каза, че ако нарани Ана, нищо друго няма да има значение, дори законът, фактът, че си ченге, и ще го търсиш, докато го намериш, и че ще го убиеш, каквото и да се случи, и колкото и дълго време да ти отнеме… това не го уплаши, а му достави удоволствие.
— Какво?
— Достави му удоволствие — повтори Хънтър. — Той дори те поздрави, спомняш ли си? Думите му бяха: „Ти се справи добре. Реакцията ти ми хареса. Това е реакция на човек, на когото му пука.“ Ти обаче не направи нищо друго, освен да го заплашиш със смърт. Тогава от какво беше толкова доволен и защо?
— Защото е проклет психопат? — Приятелят му все още беше подвластен на чувствата си.
— Не. Защото ти му даде малката му победа.
— Победа? Какви ги говориш, по дяволите?
Робърт отново погледна часовника си.
— Както казах, той няма интерес към Ана. Проследил я е само за да ни дразни и да докаже идеите си. И е знаел, че може да го направи, без да е необходимо да я докосва. Реакцията ти му показа, че той е изпълнил задачата си. Ти му предостави повече от една малка победа, Карлос. Ти се отъждестви с него, когато му каза, че ще постъпиш като него.
— Какво?
Хънтър поклати глава.
— Не си спомням точните му думи. После може да пуснем записа, но той каза, че когато е заплашен някой близък за нас човек, тогава нищо няма значение. Дори забравяме кои сме. Държим се като чудовища. Правим всичко, за да защитим онези, които обичаме. Твоята реакция го доказа… и това му достави удоволствие.
Гарсия мълчеше.
— Едно от последните неща, които той каза, преди да затвори — продължи Робърт, — беше, че си е свършил работата… приключил е, няма какво повече да прави. Той получи каквото искаше. Ана вече не го интересува.
Карлос все още мълчеше.
— Освен това той говореше, че хората невинаги имат избор.
Гарсия кимна.
— Спомням си. Каза, че понякога други хора правят избора вместо нас и че ние не можем да сторим нищо. Даде за пример Ана.
— Не, не нищо — възрази Робърт. — Той каза, че можем да реагираме. Ти го направи. И мисля, че той прави точно това.
Мислите на Карлос препускаха трескаво и се опитваха да се подредят.
— Мислиш, че се е случило нещо с някой близък за него човек? И затова изтезава и убива? Реагира?
— Не съм сигурен. В момента можем само да размишляваме и да правим догадки. Но когато ни се обажда, той винаги е спокоен, не се вълнува, не се ядосва, не изпитва угризения, нищо. Тонът му не издава никакви чувства. Но не и днес.
Гарсия беше твърде ядосан и уплашен за живота на Ана, за да забележи това.
— Днес за пръв път в тона му се прокрадна гняв, когато говореше, че хората невинаги имат избор. Каза, че гневът и емоционалната болка са хубави неща. Това доказвало, че като човешки същества ние сме още сме живи. Че все още ни пука за нещо. Той използва Ана и любовта ти към нея, за да го докаже.
Колегата му мълчеше.
— Не е говорил за мен и моя гняв — най-после изрече. Нито за реакцията ми какво бих направил, ако нарани Ана. Говорел е за себе си и за своя гняв. За своята реакция.