— Как е Ана? — попита той.
— Почти не мигна снощи — отговори Гарсия и отмести стола си от бюрото. — И през няколкото часа, през които спа, непрекъснато се стряскаше от кошмари.
Въпреки че долови скрития гняв в думите му, Хънтър знаеше, че каквото и да каже, няма да има значение, затова си замълча.
— Виждам, че и ти не си спал много — подхвърли Гарсия.
— Нищо изненадващо. Има ли нещо интересно в имейлите?
Карлос поклати глава и повдигна рамене.
— Прочетох всичките. Няма нищо, по дяволите, но сутринта получихме имейл от криминалистите. Както са очаквали, ключалката на остъклената врата на спалнята на Кристина Стивънсън е била отключена с универсален шперц. Така е влязъл в дома й убиецът. Анализът на влакната, намерени в стаята, засега не е категоричен. Може да са от всяка дреха в гардероба, но ще продължат да ги изследват.
Робърт кимна, включи компютъра си и докато машината зареждаше, си наля чаша силно кафе — третото за сутринта, а часът беше едва осем и половина. Веднага щом седна, на вратата се почука.
— Влез — извика той.
Млад униформен полицай отвори вратата и влезе в кабинета.
— Детектив Хънтър?
— Да, аз съм — отвърна той и вдигна чашата с кафето си сякаш за наздравица.
— Това току-що пристигна за вас. Донесе го човек от „Ел Ей Таймс“. — Докато полицаят му подаваше малък запечатан плик, погледът му се плъзна покрай рамото на детектива и се насочи към таблото със снимките на южната стена. Тялото му се напрегна и очите му пламнаха от любопитство и стъписване.
— Нещо друго? — побърза да попита Хънтър и пристъпи наляво, за да му попречи да вижда таблото.
— Ами… не.
Робърт благодари на младия полицай и го изпрати до вратата.
В плика имаше флашка и бележка от „Ел Ей Таймс“ с написана отдолу бележка.
„Това са файловете, които поиска. Дано да помогнат.
— Какво е това? — попита Гарсия.
— Статиите на Кристина Стивънсън от две години.
Хънтър включи флашката в компютъра си.
Карлос отиде да види какво е записано там.
Щом съдържанието се зареди на екрана, Робърт въздъхна отчаяно:
— По дяволите!
Гарсия подсвирна.
— Шестстотин шейсет и девет файла? — Той се засмя и после се закашля. — Желая ти успех. Надявам се да са по-интересни от имейлите й.
— Не бих се обзаложил.
Непосредственият проблем, с който Хънтър се сблъска, беше, че няма възможност да търси във файловете. Всеки документ във флашката беше сканирано изображение на страницата от вестника с публикуваната статия, файловете не бяха озаглавени. Имаше само датите на публикуването им.
Робърт се облегна назад на стола и си пое дълбоко дъх. Първото, което искаше да направи, беше да намери статията, която Кристина Стивънсън бе написала за Томас Полсън, софтуерния милионер. Памела Хейс му беше казала, че Кристина е написала статията преди четири месеца, и затова започна оттам и бързо прегледа всички файлове, публикувани през този период. Не му отне много време. Улучи десетката с дванайсетия файл, който отвори.
Статията беше две страници. Кристина Стивънсън два месеца беше събирала информация и бе интервюирала бивши и настоящи служителки на „Системи Полсън“. Резултатът беше отворена книга за сексуален тормоз, подкупи и заплахи. Кристина беше представила петдесет и една годишния софтуерен магнат като сексуален хищник.
Статията започваше с историята как младият Томас Полсън, тогава едва двайсет и една годишен и компютърен ентусиаст, съзира незаета ниша в пазара и златна възможност да създаде софтуерна фирма. Той взима назаем каквото може от роднини и приятели и основава „Системи Полсън“ в гаража на дома на родителите си в Пасадена. Година и половина по-късно прави първия си милион.
Статията съдържаше и три снимки на Полсън. Едната беше професионален портрет, качен и в уебсайта на фирмата, но другите две бяха по-лични, направени в нощен клуб в стил „скрита камера“. Първата показваше как Полсън целува по врата брюнетка, която изглеждаше най-малко двайсет години по-млада от него, а втората — как е стиснал за задника друга жена.
По-нататък разказът разкриваше, че младата жена е новата му секретарка, която работа във фирмата от шест месеца. Според статията Полсън черпел и омайвал всички служителки, които харесал, вкарвал ги в леглото си и после им нареждал да си мълчат, като ги заплашвал по всевъзможни начини. Статията завършваше с думите, че точният брой на жените, от които се е възползвал Томас Полсън, е неизвестен, но че го прави от повече от двайсет години.