Хънтър не се съмняваше, че тази история, отпечатана на първата страница в национален вестник с голям тираж като „Ел Ей Таймс“, сериозно е разклатила личния живот и публичния образ на Томас Полсън.
През следващия час и нещо Робърт претърси интернет за последвали или подобни статии. Искаше да разбере каква лавина е задействало написаното от Кристина. Намери няколко. Снежната топка беше голяма и разрушителна.
Попадна на една много интересна статия, също публикуваш в „Ел Ей Таймс“, отпечатана преди два и половина месеца, но не беше написана от Кристина. Там се говореше как репортажът й е пронизал в сърцето брака на Полсън. Габриела, съпругата му от двайсет и седем години, нямала представа какво прави съпругът й с някои от служителките си. Тя беше подала заявление за развод един месец след публикуването на статията. Освен това се съобщаваше, че двайсет и пет годишната им дъщеря престанала да говори с баща си.
Още един час и Робърт откри многобройни репортажи за фирмата на Полсън. Той имаше делови договори в цялата страна и очевидно заради статията на Кристина и моралните проблеми, които беше засегнала, някои от тях бяха прекратени. „Системи Полсън“ беше претърпяла значителен финансов удар.
След като прочиташе всеки репортаж, Хънтър го препращаше на Гарсия.
— Статията на Кристина Стивънсън е струвала адски много на Томас Полсън — отбеляза — Във всеки аспект на живота му. Ако някой е имал основателна причина да й отмъсти, това е той.
— Така е — съгласи се Карлос. — Но доколкото знаем, Томас Полсън не е имал причина да убива Кевин Лий Паркър, първата жертва.
Хънтър направи гримаса.
— Доколкото знаем.
Гарсия се усмихна. Много добре знаеше какви мисли се въртят в главата на партньора му.
— Ще кажа на екипа да се заеме с тази задача. — Той протегна ръка към телефона на бюрото си.
Преди Карлос да приключи разговора, иззвъня телефонът на бюрото на Робърт.
— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — отговори той, разтривайки схванатия си врат.
— Познай, детектив — каза непознатият с наелектризиращия ентусиазъм на водещ на култово телевизионно предаване. — Отново е време за шоу.
71.
Гарсия още говореше по телефона с изследователския екип, когато забеляза изражението на Хънтър — толкова студено, че можеше да смрази въздуха в кабинета. Изражение, което можеше да означава само едно — убиецът отново действаше.
Карлос мигновено си помисли за Ана и сърцето му едва не се пръсна в гърдите. Прекъсна разговора по средата на изречението, тресна слушалката и трескаво придърпа към себе си клавиатурата на бюрото си.
Хънтър включи на високоговорител и също посегна към клавиатурата си.
— Не, не, не… — прошепна Гарсия, докато с разтреперани ръце пишеше адреса в търсачката.
Уебсайтът се зареди на компютърните екрани на двамата детективи само за две секунди.
Те присвиха очи и озадачено се втренчиха в картината.
— Мамка му! — гневно възкликна Карлос и се облегна назад на стола. Инстинктивната му емоционална реакция беше облекчение. Те гледаха образ отблизо на нечие лице, но не беше Ана, а бял мъж на около трийсет и пет години с овално лице, топчест нос, закръглени бузи, тънки вежди и къса тъмна коса.
Картината беше обагрена в зеленикав оттенък и това показваше, че убиецът отново използва обектив за нощно виждане. Също като с първите две жертви предаването се излъчваше от тъмно място.
Очите на мъжа се стрелкаха насам-натам, уплашени… объркани… умоляващи… търсещи отговор. Лесно можеше да се каже, че цветът на кожата му е бял, но беше невъзможно да се определи със сигурност заради зеленикавата светлина. Кожената превръзка на устата му беше стегната толкова плътно, че се впиваше в кожата му. Лицето му беше обляно в пот и изразяваше страх.
Хънтър мълчаливо направи знак на Гарсия да се обади на Мишел и Хари от отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР. Знаеше, че оперативният отдел вече записва обаждането.
Карлос бързо извади мобилния си телефон и закри с ръка устата си, за да намали до минимум звука.
— Уебсайтът отново е онлайн — прошепна той, когато Мишел отговори.