Карлос не ги разбра, поклати глава и се приближи до него.
— Камерата се контролира дистанционно — прошепна Хънтър.
— Какво? — Гарсия и капитан Блейк не изглеждаха убедени.
Робърт изключи звука на телефона си.
— Начинът, по който камерата се приближава и се движи из помещението. Твърде бавно и равномерно — обясни. — Ако я държиш в ръка, движението няма да е толкова плавно и постоянно.
Карлос и Барбара отново се втренчиха в екрана.
— Той я контролира дистанционно. Може би дори не е там — добави Хънтър.
— И какво от това? — попита капитан Блейк. — Какво значение има?
Робърт повдигна рамене.
Камерата спря и всички в кабинета се вцепениха. На няколко метра над жертвата и импровизирания средновековен уред за мъчения висеше бетонна плоча. Изглеждаше дебела петдесет сантиметра, широка метър и двайсет и дълга петнайсет сантиметра. Вероятно тежеше повече от един тон. Беше окачена на много дебели вериги, прикрепени за десет метални куки, вградени в юрната повърхност на плочата. Не се виждаше на какво се държат веригите.
— Предполагам, че сега картината е пълна — ухили се убиецът. — Но красотата на онова, което създадох тук, е, че… не е необходимо да го смажа изведнъж. Мога бавно да спусна бетонния блок върху масата и полека да смачкам тялото му като гигантско менгеме, докато се строши всяка кост.
Хънтър знаеше, че ще има някаква особеност. Дибата беше уред за изтезания, а не за екзекуции. Главното й предназначение беше бавно да разтегли крайниците на човека, за да се изтръгне признание или информация. Болката, която причиняваше, беше толкова жестока, че признанието обикновено идваше много бързо, а разтягането настъпваше едва след няколко секунди. Ако обаче цилиндрите не бъдеха спрени, тялото щеше да бъде разчленено — обикновено ръцете се откъсваха от торса. Смъртта настъпваше скоро след това от загуба на кръв. Но жертвата страдаше неописуемо, преди да умре. В сравнение с инструмент за мъчения като дибата, да убиеш някого, като го премажеш с огромна бетонна плоча, беше сравнително безболезнено и много, много бързо. Убиецът нямаше да позволи това да се случи.
— Копеле — изкрещя капитан Блейк, без вече да й пука за протокола или за правилата.
Убиецът отговори със смях.
— Мисля, че е време да започнем шоуто. Приятно гледане.
Линията прекъсна.
Двата бутона на екрана се активираха и електронен часовник в долния ляв ъгъл започна да отброява времето — 10:00,9:59,9:58…
73.
В кабинета на оперативния отдел на първия етаж в сградата на Главното управление на полицията Дезире и Сет бяха залепнали за мониторите на компютрите си и гледаха какво става в pickadeath.com. Двамата, както и всички останали на етажа, не можеха да повярват на очите си.
— Мили боже! — възкликна Дезире, прекръсти се и целуна малкото златно разпятие на верижката на врата си. — Той иска хората да гласуват дали да смаже горкия човек, или да откъсне ръцете и краката му от тялото като на насекомо?
— Десет хиляди гласа за десет минути? — обади се Сет. — Това са много гласове, като се има предвид, че ще се гласува за два метода на умъртвяване.
— Мислиш ли, че ако времето изтече и убиецът не получи десет хиляди гласа, той ще удържи на думата си и ще пусне човека да си ходи?
Сет повдигна рамене.
Дезире и Сет не само следяха развоя на събитията на компютърните си екрани, но и записваха и проследяваха телефонното обаждане на убиеца.
Първото, което установиха, беше, че обаждането идва от мобилен телефон. Те веднага използваха приложение, за да издирят доставчика на услугата за джипиес координатите на телефона.
Никакъв резултат.
Нямаше джипиес.
Мигновено пристъпиха към триангулация на мобилния телефон, много по-бавен и труден процес, който обикновено отнемаше няколко минути и зависеше от два главни фактора. Първо, телефонът трябваше да остане активен по време на целия процес. Ако обаждащият се затвореше или изключеше телефона, триангулацията се проваляше. Второ, телефонът трябваше да остане в същата зона на триангулация. Ако обаждащият се беше в превозно средство и излезеше от обсега на едната от трите кули на триангулация, процесът се разпадаше и трябваше да започне отново от нулата.
Но до тук, добре.
Човекът на телефона все още беше на линията и, изглежда, не се движеше. Ако останеше на телефона още малко, вероятно щяха да определят местоположението му. Дезире и Сет обаче не се вълнуваха много от тази перспектива. Те бяха работили върху двете обаждания до Хънтър от същия извършител и бяха видели колко експертно ги местеше из целия Лос Анджелис, присмивайки се на полицията. Извършителят не беше глупав. Той много добре знаеше, че това обаждане, както и предишните две, ще бъде записано и проследено.