— Резултатът е негативен — каза Лорънс. — Няма флуоресценция, нищо тревожно. Вече разговарях с Хасан. И, Джак, по въпроса за новата пратка от Чърчил Даунс — ще имаме повечето от предварителните данни до утре сутрин, някъде към десет.
— Благодаря, Дрю. Съмнявам се, че ще открием нов вид бяс, но ми се ще да проверим за някои нови антитела на морбили. Но това може да почака. — Той замълча за миг. — Вики обаждала ли се е? Надявах се, че ще ни съобщи обнадеждаващи новини за състоянието на Инък Тъкър.
Лорънс предпочете да не отговаря директно.
— Скоро ще позвъня в Чърчил Даунс за пробите. Искаш ли първо да ти дам резултатите? За да можеш да ги предадеш на Вики Уейд? — Дрю постоянно се шегуваше с Джак, но този път в думите му се долавяше укор.
— Довършвам една статия. Нямам време — раздразнен от тона му, рязко отвърна Брин — в края на краищата той не изневеряваше на Миа с Вики. Няколко обяда едва ли можеха да се смятат за прелюбодеяние. Освен това, колкото и агресивна да беше като журналистка, Уейд никога не би се предлагала на женен мъж. — Ще съм зает до довечера. Все пак съобщи ми, ако се появи нещо.
Той прекъсна връзката и Дрю се върна на работа. Погледна си часовника. Още бе прекалено рано, за да е сигурен. Отново провери първата проба.
Нищо.
Лорънс отиде при качулката, където го чакаше деветото бурканче.
За всеки случай си сложи нови ръкавици, но един от ноктите му закачи латекса и леко го скъса.
Погледна ръкавицата. Съвсем мъничка цепнатина.
Нямаше почти никаква вероятност конете да са умрели от бяс, пък и вече закъсняваше. Какво толкова щеше да му стане?
Все пак свали скъсаната ръкавица, изхвърли я и си сложи нова.
Върна се при качулката и взе бурканчето с необработената мозъчна тъкан, като го хвана с дясната си ръка и с лявата завъртя пластмасовата капачка. В този момент интеркомът отново се включи.
За миг Лорънс се ядоса на шефа си, който го прекъсваше вече за втори път.
— Извинявай, че те безпокоя, но би ли дошъл за момент? — каза Джак. — Искам да видиш нещо.
Дори по интеркома ясно се долавяше промяната в гласа му. Преди звучеше делово, а сега недоверчиво… и мрачно.
— Веднага идвам — извика Лорънс, взе с щипката кубче сух лед и го отнесе при мивката, после постави отгоре му все още неотвореното бурканче с деветата проба.
Когато се извръщаше, върху леда падна капка вода и отново се надигна пара. Дрю си свали ръкавиците и тръгна към кабинета на Брин.
В стаята беше тъмно. Джак седеше пред компютъра. На екрана се виждаха образи от японските жестокости в Манджурия. Лорънс остана поразен. Нали му бе казал, че работи? Защо това? Защо сега?
— Знаеш ли, Дрю, този сайт обвинява повечето възрастни лекари в Япония, че по време на Втората световна война са работили в поделение седемстотин трийсет и едно.
— Влизал съм в този уебсайт… — Лорънс се чувстваше така, сякаш признава недостоен факт.
— Като дете бях в този лагер. Знаеш ли?
— Да. Преди няколко седмици на срещата в отдела стана дума за този уебадрес. Бях любопитен, затова маркирах сайта. Надявам се, че няма проблем.
— Не, разбира се. Двамата с теб нямаме никакви тайни един от друг. Просто съм изненадан, че всички знаят за това. Опитвах се да не го споделям.
— Джак, това е като да си оцелял от концлагер в Европа. Нещо като почетен знак… Ще изтрия адреса. Извинявай. Не съм искал да те обидя.
— Няма такова нещо. Просто се изненадах, когато го видях. Навя ми много спомени…
— Джак, трябва да довърша пробите.
— Разбира се. Извинявай, Дрю… — Брин му махна с ръка.
Лорънс тръгна към лабораторията, после реши, че трябва окончателно да приключи инцидента, и отново отвори вратата на Джак. Можеше да види оградените с бодлива тел сгради на поделение 731, както и текста под снимките. Вирусологът внимателно го четеше.
Светлината на компютърния екран хвърляше бледо сияние по лицето му. Въпреки сумрака Дрю зърна стичащите се по бузите му сълзи. Брин бавно клатеше глава, четеше думите и разглеждаше ужасните образи.
На Лорънс му се прииска да отиде при него и да го накара да се извърне от екрана, но знаеше, че Брин няма да се съгласи. Сълзите, които трябваше да пролее, вече се лееха. Джак трябваше да остане сам с мъката си. Той тихо затвори вратата.
Когато се върна в лабораторията, Дрю отново си сложи ръкавиците и маската. Оказа се прав — първите четири проби не проявяваха никакви признаци на бяс. Деветата все още бе обгърната в рядка мъгла и той се наведе да я разгледа. Същата като другите. Този път беше сигурен.