— Нима?
— Да. Това са само предположения. Нямам твърди доказателства, но въпреки това смятам, че са ми известни много подробности, може би дори за престъпника.
— Продължавайте. — Хъбърд се радваше, че записва разговора.
— На първо място, според мен инцидентите с антракса са свързани с епидемията по конете в Кентъки. Не са били засегнати хора, няма данни за предумишленост. Засега всички, с които съм разговарял, мислят, че е било просто лош късмет.
— Но вие не сте съгласен с тях, така ли? — попита агентът.
— После се появиха всички онези случаи на ботулизъм.
Хъбърд рязко се изправи на стола си.
— Имате предвид информацията — каза той и отвори кафява папка, сякаш за да провери фактите, — която ви е съобщил Карл Рейдър, нали?
— Да. Познавам Карл Рейдър от години. Той знае, че може да споделя с мен поверителна информация.
— Но сте знаели за това още преди да ви го каже Рейдър, нали? — Джак едва сега осъзна, че старият му приятел е информирал ФБР за него.
— Бюрото работи по отравянията с ботулизъм заедно със Службата по храните и лекарствените средства и ЦКЗ. — Хъбърд усилваше натиска. — Пазехме пълна тайна. Тогава откъде сте знаели вие?
— Не знаех — настоя Брин. — Само предположих, че жертвите са свещеници, това е всичко.
— Странно предположение. На Рейдър също му се е сторило така, затова е сметнал, че трябва да ни съобщи.
— Вижте, не се случва за пръв път свещеници — наред с най-ентусиазираните им енориаши — да станат обект на атака. — Джак кипеше от гняв и негодувание. — С това е свързан и антраксът. Бащата на Джоуи Сейнт Джон е влиятелен член на фундаменталисткия Християнски съвет.
— Добре. Продължавайте.
— Искате ли още едно невероятно „предположение“? — каза Брин. — Спомняте ли си водния пистолет от Сан Диего? На дръжката му беше написан цифровият код за антракс и буквите „ПМН“. Рейдър ми каза, че върху онези преспапиета е бил отбелязан кодът за ботулизъм, както и същото „ПМН“. Можете ли да го потвърдите?
— Информацията е секретна. Но продължавайте, искам да чуя тази ваша теория…
— Естествено. Ще ви я обясня. — Вирусологът замълча за миг. — Но вече минава дванайсет. Трябва да позвъня на жена си и на Дрю Лорънс.
Хъбърд напрегнато впери поглед в очите на Брин — дали шокът щеше да е искрен, или престорен? Най-малкото така щеше да го изпита.
— Доктор Брин. — Лицето на агента внезапно стана мрачно, изражение, което изглеждаше още по-застрашително от ироничната усмивка. — Доктор Брин, съжалявам, но трябва да ви съобщя много скръбна вест. Дрю Лорънс е починал тази сутрин.
Брин го зяпна. Хъбърд безстрастно отвърна на погледа му, после каза:
— Господин Лорънс е починал в медицинския център в Олбъни. Причината за смъртта са усложнения от грип.
Джак поклати глава. Лорънс мъртъв? От грип? Нещо му шепнеше, че би трябвало да го предвиди. После го порази мисълта, че Хъбърд го е знаел от часове, още на летището. Искаше му се с голи ръце да изтръгне сърцето на агента.
— Мръсник! — изрева Джак. — Ти си знаел за Дрю! Защо не ми каза? Наистина ли смяташ, че съм го извършил аз?
— Исках да сме в овладяна обстановка, Джак — тихо отвърна Хъбърд. — Аз…
— Ами овладей я тогава. — Брин скочи от стола си и специалният агент се вцепени. Щеше да е съвсем лесно да го сграбчи за шията и да я извие като на пилетата, които беше виждал да убиват в Пинфан. Да го сграбчи, да му откъсне главата и да му изпие кръвта. Хъбърд плъзна ръка към пистолета си, но вместо към него, Джак се пресегна към телефона. Агентът не му попречи.
Отговори му Али, синът на Дрю Лорънс. Брин не знаеше какво да каже, нито как да го каже и със заекване започна да изразява съжаления, съболезнования, предлагаше помощ. После майката на Али му обясни подробностите.
Болките в мускулите и високата треска на Лорънс били последвани от делириум и накрая Дрю изкрещял „Пред очите ми плуват червени петна“, което означавало, че ослепява.
— Според лекарите от медицинския център имал всевъзможни усложнения. Накрая напълно ослепял — тъжно, но с типичното си достойнство и самообладание каза Илис Лорънс. — Аспиринът, който постоянно пиеше, още повече бил влошил положението.
Лорънс бил прехвърлен в интензивното отделение, продължи тя, но помолил да му позволят да поговори с нея, да й прошепне своето „сбогом“. Внезапно погледнал към тавана, сякаш наистина можел да види нещо, незабележимо за всички останали.