Сега пред Хъбърд се изправи друг проблем — как да убеди началниците си в невинността на вирусолога. Брин не можеше да е бил едновременно във Вашингтон и Олбъни. Освен ако нямаше и други. Дали Лорънс не бе един от съучастниците му, впоследствие решил да се откаже? И в крайна сметка каква роля играеше Виктория Уейд?
Ами онова хлапе от Бруклин, което Бюрото следеше, след като бяха подслушали телефона в лабораторията на Брин? Ами Миа Харт, жена му? Нейната медицинска специалност я правеше съвършено подходяща за целта.
След няколко разговора с Вашингтон Хъбърд научи, че агентите от ФБР, представителите на Националната служба за сигурност и Секретната служба са открили една и съща информация. Всички знаеха за случаите на антракс и ботулизъм. Бяха убедили ЦКЗ и Службата по храните и лекарствените средства да съобщят, че при повторен анализ на „заразените със салмонела“ преспапиета било установено, че част от тях са чисти, а други съдържат смъртоносни количества ботулинов токсин.
После Хъбърд набра номера на адмирал Олд и след секунди го свързаха.
— Е, Скот, как мина? — с обичайната си безцеремонност попита той.
— Ами, Брин, изглежда, знаеше много повече, отколкото би трябвало. За случаите на ботулизъм например. Твърди, че преди Рейдър да му съобщи не бил сигурен, после направил обосновано предположение въз основа на предишни инциденти — връзката със свещениците например.
— Вярваш ли му?
— Не съм сто процента убеден, господин адмирал. Изглежда съвсем нормален, но ако е социопат, може да се преструва. И освен това твърди, че причина за болестта на конгресмените и за смъртта на лабораторния му сътрудник е нещо, наречено треска от Великата долина. Убеден е, че Лорънс е бил убит.
— Но защо би убил най-близкия си приятел и колега?
— Логиката ми подсказва, че не го е направил той, господин адмирал. За да извърши всичко това, трябва да е бил на много различни места — а ние постоянно го следим.
— И какво е заключението ти?
— Или е невинен, или е терорист. Може да има и други. Възможно е Дрю Лорънс да е бил негов съучастник и да е искал да се откаже, поради което Брин не е имал друг избор, освен да го убие.
— Скот, не си ли губим времето с невинен човек?
— Брин все още отговаря на психологическия портрет на престъпника, господин адмирал. Ужасното му минало, опитът с биологичния тероризъм, отрицателното му отношение към властта и някои доста неласкави сведения — анонимни или не — от негови колеги. Просто още не съм готов да го отпиша. Пък и засега познанията му са ни от помощ.
— Тогава стой близо до него.
— Разбира се, господин адмирал. Ще съм като негова сянка.
18.
Понеделник, 7 септември
Апартаментът на Миа Харт, Манхатън
22:30 ч.
Миа Харт отключи вратата на апартамента, пусна багажа си на пода и разплакана се хвърли на дивана в дневната. Имаше толкова много причини за сълзи. Не можеше да приеме ужасната загуба на Дрю Лорънс — не само най-скъп приятел и колега на Джак, но и човек с изключителен характер и неин верен съюзник. Господи, бедната му жена! Поне децата им вече бяха големи. Нямаше да й се налага да ги гледа сама.
Ако се окажеше вярна теорията на Джак, ФБР и ЦКЗ, Дрю бе убит от безумец, който спокойно можеше да преследва съпруга й. Съмненията й в него бяха обтегнали взаимоотношенията им почти до скъсване и сега тя отчаяно съжаляваше за поведението си.
Миа го обичаше и му се възхищаваше с цялата си душа и въпреки това го беше накарала да се чувства нещо повече от подценяван. Дали Вики Уейд би реагирала по същия начин? Сигурно не. Уейд би извикала „Пълен напред!“ и без колебание би последвала Джак в ада. Но той бе споделил предположенията си само с жена си и Дрю. Миа знаеше, че Джак не иска теорията му за чумите да се появи в „Гореща линия“. Така че никога нямаше да разбере точно каква е щяла да бъде реакцията на другата жена, жена, която не можеше да не смята за своя съперница.
Тя плачеше за Дрю, плачеше за глупавото си съмнение в Джак, плачеше за това, че е допуснала връзките им да отслабнат, с което отваряше място за Вики Уейд в неговия живот.
После се насили да се овладее и се захвана на работа по организирането на срещата, за която я беше помолил той. Първо телефонира на доктор Илайджа Кент Уайът III, председател на Нюйоркската медицинска академия, за да му опише проблема и да го помоли да осигури заседателна зала за сряда. Уайът се отнесе с разбиране към извънредната ситуация и се съгласи да уреди въпроса.