— Радвам се да те чуя, Джак — започна Катрини. — Ужасно съжалявам за Миа.
— Благодаря, Вини — отвърна Брин.
— Как я караш?
— Честно ли? Зле. Ами ти? Защо не отговори на имейла ми?
— Защо ли? — каза педиатърът. — Бях малко болен. От антракс. Всъщност още съм в болницата, но прогнозата е отлична. Другата седмица ме изписват.
— Вини, не!
— Да, не беше много забавно. Но, Джак, това си има и добрата страна. Ако бъде установена в начален стадий, болестта е лечима. Ще се оправя. Надявам се, че си бил под наблюдение за антракс… Сега ме чуй, Джак. Когато се почувстваш по-добре, замъкни си задника на самолета и ни ела на гости!
— Може би ще дойда. Когато се почувствам в състояние. Радвам се, че си добре, Вини… наистина се радвам. — След като Катрини още веднъж изрази съболезнованията си, двамата си обещаха да поддържат връзка и затвориха.
Кой знае защо, обаждането на Вини подейства на Джак като силно лекарство. Може би се дължеше просто на факта, че поне някой добър човек е победил смъртта — или онзи социопат, който си мислеше, че е самата Смърт. Каквато и да бе причината, Джак започна да мисли повече за болестта на Миа и да търси обяснение.
Не бе открил на масата пакет, адресиран до него. Нямаше я и картичката, за която жена му беше споменала в болницата. И сега Брин се чудеше дали не е бълнувала.
Той се уговори с роднините й да няма официално погребение, а просто траурна церемония след като положението се успокои. Те му обещаха да се погрижат за апартамента, личните вещи и дрехите й. Междувременно полицията, ФБР и патоанатомията продължаваха да разследват смъртта й, която най-вероятно щеше да бъде разглеждана като отравяне.
С включването на патоанатомията се възцари пълен хаос: съобщиха на Джак, че състоянието на Миа предполагало хепатит B или C или предизвикан по химичен път скоротечен хепатит, и повикаха лекар от Центъра за контрол на отровите.
Няколко дни по-късно Брин се срещна с представители на ЦКЗ и адмирал Олд, които му казаха, че навярно се касаело за друг тип вирусен хепатит, навярно G. Или дори за излагане на нещо токсично, например въглероден тетрахлорид.
Намеси се градският здравен отдел и незабавно извършиха аутопсия. Диагнозата на патолозите отне по-малко от осемнайсет часа: токсичен хепатит, навярно не вирусен.
Специалисти от здравния отдел и Службата по храните и лекарствените средства взеха проби от всички храни в хладилника, кошчето за боклук и килера й и разпитаха Джак, приятелите и съседите на Миа къде се е хранила и пазарувала. Не откриха нищо.
Хората от Центъра за контрол на отровите изследваха всички препарати, които откриха под мивката. Отново нищо.
Брин бе разпитван от токсиколози, детективи, медици и главния експерт на Службата по храните и лекарствените средства, който пристигна от Вашингтон. След едноседмични смущаващи разговори и понякога размени на грубости с нископоставени бюрократи, патологията най-после постави окончателна диагноза: доктор Харт или беше яла, или й бяха дали смъртоносна доза чист афлатоксин.
Отровата била достатъчна, за да убие хиляда здрави възрастни хора. Оставаше въпросът как я е поела и кой й я е дал. Джак отново се замисли за историята с парфюма, но в апартамента нямаше такъв пакет, беше убеден в това.
Според Миа инцидентът в Мемфис бе само репетиция. И тя, изглежда, имаше право. Самата тя, първородна в семейството, бе станала жертва на десетата чума. Убиецът със сигурност отново беше започнал. Все още нищо не бе свършило.
Телефонът иззвъня и Джак незабавно вдигна слушалката.
— Доктор Брин, тук е Шмюъл Бъргър — чу се младежки глас. — Научих за съпругата ви и се помолих за нея. Много съжалявам.
Брин измърмори благодарностите си, после смени темата.
— Продължи ли с проучванията си, Бъргър?
— О, да, доктор Брин — възбудено отвърна момчето. — Вашият въпрос за десетата чума… хм, аз го… довърших.
— Какво искаш да кажеш с това, че си го „довършил“, Бъргър?
— Вие питахте какви може да са действителните причини. Е, струва ми се, че открих отговора.
— Казвай бързо!
— Върнах се в Нюйоркската медицинска академия, нали знаете, в голямата медицинска библиотека.
— Чудесно начало. И?
— Библиотекарите бяха много услужливи и ме свързаха с Библиотеката на Конгреса по компютъра. Използвах програма, наречена ГрейтфулМед. Безплатно. — Шмюъл направи нова пауза. — Разпечатките… струваха много.