„Хлябът, който ще разчупят патриарсите — първородните, най-старите. И който ще изядат! Хлябът, който ще отнесат у дома си. Заразен е хлябът, не зърното!“
Двамата с Хъбърд трябваше колкото се може по-бързо да отидат в музея. Трябваше да накара Скот да проумее.
Агентът стоеше до лабрадора. „Той е също като това куче — помисли си Брин. — Няма да си тръгне оттук, докато не направи точно каквото му е наредено.“ Джак отиде при него, хвана го под ръка и въпреки възраженията му го изведе навън.
— Виж, Скот, разбрах всичко. Хлябът е. Отровил е хлябовете. Помисли си. Хлябовете. В музея. Не тук. Хайде!
— Да не си се побъркал? Сега ще започнат да влизат всички. — Хъбърд посочи килима. Първите лимузини бяха пристигнали. — Не разбираш ли? — настоя агентът. — Не можем да си тръгнем.
— Не можем да си тръгнем ли? Ние? Ти навярно не можеш, Скот, но щом искаш, стой си тук и гледай как аз ще тръгна.
— Почакай, Джак…
Брин не му обърна внимание.
Хъбърд му препречи пътя.
— Джак, та ти дори не знаеш какво да търсиш. Всички свещеници идват тук, за бога. Няма начин да си тръгна. Не можеш ли да изчакаш, докато свършим проверката с лабрадора?
— Как да те накарам да го проумееш, Скот? Трябва да са хлябовете. Това куче няма да открие абсолютно нищо. Тръгвам си!
— Джак, почакай…
— Край на приказките, Скот. Не ти ли е ясно? — Брин го заобиколи и се затича надолу по стъпалата.
Хъбърд го хвана за лявата ръка, за да го спре. Пръстите му се забиха в плътта и наранената тъкан засегна нерва.
Брин изпита болката. Изпита гнева. Едва не изгуби самообладание.
— Пусни ме — бавно и заплашително каза той.
Агентът присви очи.
— Боли ме. — Джак погледна пръстите, стиснали ръката му.
Хъбърд погледна юмрука на Брин.
Двамата замръзнаха, после се отпуснаха. Хъбърд пусна ръката му. Джак отпусна юмрук, но не каза нищо. Само се обърна и закрачи към улицата.
Агентът изруга, после се втурна надолу по стъпалата след него. Ами ако наистина имаше право? Можеше да си представи изражението на адмирала, когато се помъчеше да му обясни как се е провалил.
— Почакай, Джак… — извика той. Вятърът отнесе думите му. Вирусологът вече бе спрял до едно такси и говореше с шофьора. Скот пак извика, после изпсува. Прекалено късно. Брин изобщо не го чуваше. Хъбърд се обърна и тръгна обратно към катедралата.
Водачът на кучетата му махна с ръка и понечи да влезе вътре с лабрадора, но агентът го спря.
— Колко ще отнеме? Трябва да отида в „Метрополитън“.
— Най-много десет минути. Ако не се задълбочаваме.
— Действай колкото може по-бързо. Колкото може по-бързо!
Двамата влязоха в черквата.
Брин почука по стъклото, но шофьорът — мъж с бял тюрбан — му махна с ръка и щракна с пръсти, после поклати глава.
Джак почука още по-силно и му даде знак да свали стъклото. Шофьорът отново му махна да си върви и включи лампичката „Не работи“ на покрива. Брин удари с длан по прозореца и шофьорът го свали няколко сантиметра и каза той със силен индийски акцент:
— Не съм на работа. Не можеш ли да четеш?
— Спешно е… Ще ти платя колкото поискаш. Трябва да отида в центъра.
— Томар ма кутар шате гумай — измърмори под нос шофьорът и затвори прозореца.
Това означаваше „Майка ти спи с кучетата“ на бенгалски език, който Брин бе научил в Кеймбридж — и беше най-тежката обида, която можеше да се изреве, без да се оскверни Коранът. Джак не успя да се овладее, рязко отвори вратата, сграбчи мъжа за сакото, измъкна го навън, скочи в колата и потегли.
Шофьорът изруга, изправи се и се огледа. Видя двама полицаи в син полицейски автомобил, спрял пред катедралата и се затича към тях. Докато сочеше към изчезващото си такси, Брин зави на изток по Западна 113-а улица към скалистите хълмове, отделящи Морнингсайд Хайтс от Харлем, и се скри зад „Сейнт Джон“.
Хъбърд пропусна спречкването на Джак с шофьора. Двамата с водача на кучетата вече бяха вътре и се насочваха към лабрадора. Видяха го свит на кълбо точно там, където му беше наредено да остане. Когато водачът го повика, животното бавно повдигна глава и направи опит да се изправи, но не успя и се свлече върху мраморния под. Полицаят се втурна към него и коленичи. Кучето дишаше тежко и цялото трепереше. Помъчи се да размаха опашка и задните му крака потръпнаха от усилието. После повърна рядка жълта течност. Отново се опита да се изправи и не успя. После пак повърна — този път кръв. Главата му се разтърси и се отпусна върху камъка. Дишането му спря и кучето с последно изскимтяване умря.