— Ами патологичните данни? — Можеше да чуе как Дрю прелиства страниците.
— Мозъчните проби все още са в процес на анализ. В други райони на Средния запад има аналогични случаи. Причината също не е известна и болестта почти винаги е фатална. А, Джак, носи се слух, че умират и овце.
— Дрю — настойчиво каза Брин, — нахвърляй обобщение на подробностите и го пусни по ПроМЕД със следното заглавие: „ЖИЗНЕНОВАЖНО: каква е причината за масовото измиране на коне в Кентъки?“.
Преди да си тръгне от лабораторията, Лорънс щеше да включи в доклада на ПроМЕД пълен списък на симптомите и лабораторните резултати. Щяха да го прочетат всички членове на системата. Често се случваше ветеринари да дадат отговор на проблем, озадачаващ хуманните лекари. На Брин и Дрю им се искаше при тях да членуват повече специалисти като Тъкър.
Тези пренасяни от животни болести плашеха Лорънс: инфекции, които се предаваха между различните видове и заразяваха хора. Междувидовото заразяване от маймуна на човек като в случая със СПИН представляваше един от най-непредсказуемите, най-неизбежни и най-смъртоносни начини за разпространение на тези патогени — мнозинството от така наречените „нови“ болести. Всеки ден ученият работеше с огромни количества проби. Никой не знаеше какви опустошения могат да предизвикат и какви човешки органи ще поразят. В приемниците, които не притежаваха нито унаследен, нито придобит имунитет, можеха да проникнат сложни нуклеотиди, способни да действат без предварително определена цел. Пораженията, които бе в състояние да нанесе дори само един-единствен животински вирус, еволюирал в продължение на милиони години в изолирана маймунска популация в централна Африка, щяха да са катастрофални, ако се разпространеше сред населението на Манхатън.
— Това ще е нещо ново, Дрю. Каквото и да открие Тъкър. Той отлично го разбира и щом проблемът го е смутил, надявам се, че ще получим малко помощ от нашите приятели.
Съвсем малко специалисти имаха възможност да си сътрудничат помежду си. ПроМЕД представляваше първият форум за размяна на информация между експерти, ветеринари, лекари, биолози, ентомолози и учени, занимаващи се с инфекциозни болести.
Брин се зачуди колко време ще мине, докато получат първия отговор и докато конете престанат да умират. Други членове на ПроМЕД скоро щяха да започнат да му пращат предположенията си и едно от тях щеше да се окаже ключът.
— Ти можеш да се надяваш, Джак — кисело отвърна Лорънс. — Аз обаче ще се моля.
— Добре, Дрю, аз също. Виж, наистина трябва да свършвам. Благодаря, че използва пейджъра. Доскоро. Извинявай, че те задържах толкова до късно.
— Не, Джак, почакай. Страхувам се, че запазих най-лошото за накрая. Просто влез в ПроМЕД. Вече пуснах съобщението. Най-добре да го погледнеш.
— Ще се включа веднага.
— Чудесно.
— Лека нощ, Дрю. — Той затвори мобилния телефон и взе лаптопа си.
Разговорът с Брин остави Дрю Лорънс ужасно обезпокоен. Нетърпението и разсеяността на Джак бяха очевидни и той изобщо не беше споменал за случая с момчето на Сейнт Джон, което не вещаеше нищо добро. Дрю познаваше приятеля си също толкова, колкото и самия себе си, и винаги разбираше, когато нещо не е наред.
Едър и як афроамериканец с вроден артрит на лявото бедро, набожен баптист, Лорънс винаги бе приемал недъга си като божествено предизвикателство и на четиринайсетгодишна възраст се беше заклел да не позволи на хроничната болест да го направи непълноценен. И още тогава бе решил да успее в живота. Спортът, разбира се, автоматично отпадаше и той избра науката.
Дългогодишен жител на Харлем, Дрю се колебаеше да се премести със семейството си в Олбъни, когато лабораторията на щатския отдел по здравеопазване в Уъдзуърт му направи неустоимо предложение. Жена му Илис напусна работа, макар че активно участваше в социалното движение на чернокожите и помагаше за възстановяването на красивата стара баптистка черква на две преки от сградата на щатския парламент. Синът му Али учеше в юридическия факултет на нюйоркския университет. Въпреки хроничното заболяване и куцането, Дрю Лорънс се смяташе за голям късметлия.
Тези мисли се въртяха в главата му, когато малко по-късно изключи компютъра си, съблече лабораторната си престилка, отвори бележника си и драсна ченгелче до съобщенията на Виктория Уейд. Нямаше навик да се бърка в чуждите работи, но знаеше достатъчно за връзката на репортерката с Джак Брин, както и за нестабилното състояние на брака му, за да се тревожи, че Уейд, изглежда, се завръща на сцената.