Продължиха да тичат покрай пищни тюркоазени орнаменти от гробната камера на неизвестен фараон, покрай лъскави алабастрови ястреби и кобри от ковано злато. Накрая излязоха в сумрачния коридор, който водеше към Храма.
Влязоха в огромната зала и рязко спряха. Самото пространство беше мрачно, но пълната есенна луна окъпваше сградата в бледа светлина и стъклените стени и таван на галерията създаваха усещането, че Храмът е на открито. Обляният в лунни лъчи храм на Дендур бе хипнотизирал поклонниците през вековете и Брин не направи изключение. Красива, спокойна и с идеални пропорции, изсечената от пясъчник постройка сякаш висеше във въздуха върху гигантска платформа от полиран черен гранит.
Причината за удивлението, приковало Джак на входа, беше дължащата се на прозрачната стена илюзия, че пред него се издигат не един, а два храма. Самата висока колкото шестетажна сграда зала се състоеше от огромни стъклени плоскости и нощем стъклото ставаше невидимо и абсолютно черно, поради което на наклонената стена на галерията се отразяваше съвършено копие на храма — втора сграда, която блестеше насреща му и като че ли някак го приближаваше до бреговете на Нил: илюзия, предизвиквана от гладкото езеро около древната постройка.
Водите на това езеро — дълго трийсет, широко шест метра и навярно дълбоко до бедрото — постоянно привличаха посетители, също както някога Нил бе събирал вярващите край храма в Египет.
Очите му започнаха да се приспособяват към светлината и да преценяват залата. За да стигнат до самия храм, двамата с Хъбърд трябваше да извървят шейсет метра в която и да е посока и да се изкачат по три ниски стъпала. Отраженията на обляната от лунни лъчи сграда загадъчно блестяха по водната повърхност пред тях.
Агентът забеляза стъписването на Брин и го попита какво има. Джак дълбоко си пое дъх и кимна към езерото.
— Погледни, Скот. — И посочи водата, защото там се отразяваха не само храмът, покривът и звездите. Там се виждаше и хлябът, повече хляб, отколкото би могъл да си представи човек, и маси.
Всички хлябове бяха върху масите. Целият храм беше заобиколен от подредени във формата на правоъгълник хлябове от най-различни видове, каквито съвременният свят никога не бе виждал и може би никога повече нямаше да види. Залата се изпълваше със сладко, примамливо ухание на италиански хлябове, испански хоризо, френски гро, унгарски черен хляб, немски пумперникел, турски сусамени хлебчета, колумбийски арепа, мексиканска тортила, виенски кифли, израелска маца, питки от Средния изток, афганистански плосък хляб, шуплести хлябове от стриди, бретански метей, англосаксонски самуни, ирландски питки със сода, провансалски фугас, руски батон, украински бял хляб и полски бабки.
Брин и Хъбърд бързо заобиколиха езерото. Отляво на тясната пътека бяха наредени шест високи каменни скулптури на седнали на тронове богини с женски гърди и котешки лица. Отдясно имаше други две фигури: лъскава черна котка, изобразяваща Мут, богинята на чумата, и фантастично изваяние с мъжко тяло и глава на овен — Амон, богът на плодородието.
— Внимавай! — извика Хъбърд, когато Брин се втурна покрай хлябовете и едва не падна във водата, но вирусологът не му обърна внимание, а затършува в джоба си за ултравиолетовото устройство.
Внезапно лампите на тавана започнаха да светят по-силно — сякаш над храма изгряваше слънце.
— Какво е това осветление? — попита Брин.
— Винаги го включват, щом влязат хора — поясни агентът.
— На мен обаче ми трябва мрак — изсумтя Джак.
Стигнаха до стъпалата и пресякоха искрящото езеро. В галерията ставаше все по-светло. На първата маса лежаха стотици хлябове. Брин включи лампата и освети с бледолилавото й сияние първия.
Нищо. Той продължи нататък. Пак нищо.
— Прекалено е светло, за да се видят токсините. Кажи им да махнат осветлението, Скот.
Хъбърд повика един от музейните служители, показа му служебната си карта и му нареди да затъмни залата.
— Не мога — поклати глава мъжът. — Разбирате ли, всичко е автоматично… Мога да ви заведа при електрическото табло, но трябва да поискам разрешение от доктор Риг. Освен това камерите трябва да могат да снимат. — Той посочи един малък прозорец, зад който се виждаха телевизионни камери.
— Нямам нужда от разрешението на доктор Риг, за да изключа тези проклети лампи! — изрева Хъбърд. — Къде е таблото?
— В сервизното помещение на долния етаж — отвърна обърканият служител и посочи някаква врата. — Но никой няма право да пипа таймерите. Не и без…