В мрачния храм Брин изхвърляше последните хлябове.
— Джак… — повика го Хъбърд.
Брин видя тичащия към него агент, пое си дъх през импровизираната маска и отвърна с приглушен глас:
— Всичко е токсично! Заразено… Сложи си маска, някакво парче плат… покрий си лицето. — Вирусологът скочи от платформата и задърпа Хъбърд към стълбището.
— Стаята с почистващи препарати — извика Джак. — Заведи ме в стаята с почистващи препарати. Бързо. Това е единственият ни шанс.
— Какво? — попита Хъбърд. — Какво правиш?!
— Трябва ми амоняк. Трябва да намеря достатъчно амоняк, за да неутрализирам токсините в езерото. — И той посочи към плуващите хлябове. — Нареди да затворят галерията…
Агентът откри стаята, в която имаше етажерки с полири, дезинфектанти, сапуни, опаковки тоалетна хартия и четири двайсетлитрови пластмасови туби амоняк. Намериха една количка и ги натовариха.
— Иди да повикаш асансьора, Хъбърд. Ако се наложи, заплаши ги с пистолета си.
Качиха се обратно в галерията, отвориха капачките и внимателно започнаха да изливат амоняка в тъмната вода, по която плуваха безброй парчета подгизнал хляб.
Изпаренията ги задавяха, но те най-после изпразниха тубите и се отдръпнаха. Виеше им се свят от миризмата.
Порталът към храма започна да се пълни с тичащи пазачи и униформени полицаи. По петите ги следваше групата за бързо реагиране. Хъбърд извади портфейла си, показа служебната си карта и се затича към началника на ченгетата. Брин изрита последната туба в езерото и проследи с поглед издигащите се от нея мехурчета.
Трябваше му чист въздух. Той тръгна към изхода.
Задушаваше се, главата му кънтеше. Трябваше да излезе на въздух. Опита се да развърже мокрия възел на маската си.
— Стой! — Възрастният пазач, който се бе опитал да го спре, го сочеше. — Спрете го! Той направи всичко това!
Джак залитна, завъртя се към Хъбърд, за да им обясни, но Скот спореше със сержанта. Пред погледа му се спусна мъгла. Опита се да се затича. Въздух… трябваше да излезе навън.
Стигна до вратата. Очите му пареха, не можеше да диша. Успя да свали маската. Навсякъде виждаше черни петна. Виеше му се свят и му се гадеше. Черни петна, движение, някакви далечни викове. Задъхваше се. Черни петна. Помъчи се да продължи да върви. Въздух…
Дулата на седем полуавтоматични полицейски пистолета бяха насочени към гърдите му. Брин се огледа. Хъбърд не се виждаше.
— Не мърдай! — извикаха ченгетата.
Джак се усмихна. „Колко драматично! Аз? Да не мърдам? Просто излизам да глътна малко въздух.“
И закрачи напред.
Чу изщракването на предпазителите.
Опита се да се раздвижи…
И тогава, когато пръстите на спусъците вече започваха да се стягат, Брин направи двете най-умни неща през живота си.
Първо вдигна ръце и се предаде. После припадна.
Следващото нещо, което видя, беше коленичилата до него Вики Уейд и Хъбърд, който му викаше:
— Джак! По дяволите, Брин, събуди се! Трябваш ми!
Над Джак се наведе санитар, постави ръка зад главата му и я повдигна. Разнесе се изпукване от ампула с амоняк, която санитарят понечи да поднесе под носа му.
Брин се възпротиви.
— Не, не амоняк… Стига…
Изведнъж дойде в пълно съзнание. И повърна.
Хъбърд накара друг санитар да му донесе вода. Задъхан, Джак жадно я изпи.
След десет минути главата му се бе прояснила. Двамата със Скот седяха в офиса на охраната и гледаха видеозаписите на камерите, монтирани из целия музей. Уейд, която отразяваше събитието, беше поискала да отиде на срещата, но Хъбърд категорично й бе отказал. На цветния запис се виждаше фасадата на Метрополитън Мюзиъм. Малко прозорче в долния край показваше часовете, минутите и секундите.
— Виж, Джак — каза агентът. — Това е той, нали?
— Върни го. Има ли кадри от лицето му?
Докато го гледаха повторно, един от музейните работници каза:
— Той дойде да благослови хлябовете. Съобщиха ми хората от фирмата доставчик.
— Джак, Джак, чуй ме — настойчиво рече Хъбърд. — Кой е този? Кой е този?
— Камерон.
— По дяволите! — измърмори агентът. — На идване се разминахме с него!
— Да, този тип се крие пред очите на всички — отбеляза Брин.
— Ще се свържа с моите хора, за да проверя дали вече са открили къде е доставена ръжта. Трябва да го пипнем на негова територия.