Той довърши лекцията почти автоматично, дори отговори на шест кратки въпроса и подробно обясни на повечето от колегите си как да подобрят методиката на проучване в лабораториите си. Но през цялото това време разсеяно наблюдаваше двата внушаващи страхопочитание и невидими за другите образа, които се преплитаха над главите на публиката.
Двойната спирала се извиваше, танцуваше във въздуха и изглеждаше съвсем материална и жива, и все пак трябваше да е въображаема, иначе всички присъстващи щяха да реагират. Лекцията завърши успешно и с много взаимни благодарности. Спиралата продължаваше да се движи. И после бавно се превърна в тялото на огромна зелена змия. Камерон започна да изпада в паника и трябваше да излезе от залата, за да подиша чист въздух.
Когато вратите се отвориха, сноп ярки слънчеви лъчи нахлу в мрачно осветената аудитория и той се върна, за да види дали светлината е пронизала змията. Спиралата беше станала страшна и Теди усети, че не е далеч от истерия. Гърдите му се надигаха тежко, трябваше да избяга…
Трябваше да разбере дали лъчите ще унищожат тази… какво? Халюцинация? Божествено видение? То беше още там: змията продължаваше да се извива нагоре. Двойната спирала се разгъваше. Без да откъсва поглед от нея, той с ужас си помисли: „Естествените мутации вече не са от значение. Сега цялата спирала може да се пресъздаде в лабораторията. Цялата ми работа губи смисъл. Как изобщо бих могъл да я възстановя? Как?“.
Изведнъж змията се уви около кадуцей и пред очите му намотките се разделиха.
И когато спиралите се превърнаха в две змии, двата разумни дяла на ума му се разкъсаха. Рационалността и суеверието. С ужасяваща яснота видя, че змиите идват от Великата змия в рая, но сега бяха решили да станат две: първородният грях на враговете му и Божието възмездие.
Именно в този момент осъзна, че трябва да усъвършенства откритията си и да отвърне на удара на враговете си. Чу Гласа и той го изпълни със страшна решителност и непреодолимо разбиране, че всички части от мозайката най-после са застанали по местата си.
— Пусни Моя народ… — чу да цитира Светото писание собственият му глас.
И разсъдъкът му го напусна.
Щом онези идиоти от Християнския съвет вярваха в Библията като в достоверен документ, той можеше да се откаже от цивилизованите средства и да вдигне библейска ръка, за да порази двуличните грешници, които бяха унищожили живота и кариерата му, да ги порази с „огнения змей на израилтяните“.
Той се закле пред себе си с Глас, за който не знаеше, че е негов, и това го уплаши повече от всичко на света. Това бе гласът на непреодолимия инстинкт: за Камерон в този момент и всеки друг път, в който щеше да чува Гласа през остатъка от живота си, това щеше да е Словото на всемогъщия Бог.
Колко странно, помисли си Теди, че Господ се разкрива на човек, крито не вярва в нищо друго, освен в Пустотата. Колко странно и колко прекрасно. Беше предаден от вярващите само за да бъде надарен с най-чистата вяра.
Нечия ръка се пресягаше в пространството между змиите и очите на Камерон.
— Теди, добре ли си?
Камерон сериозно кимна. Знаеше какво да направи. И как да го направи — целия пречистващ ужас.
Гласът му го бе казал съвършено ясно.
Теди прочете последното изречение. Въпреки хладния въздух бе започнал да се поти. Премери си пулса. Наистина ли беше от дневника, или Гласът отново говореше в него? Неуверен, той няколко пъти дълбоко си пое дъх, отпусна се и изхвърли тези мисли от болния си ум. Гордееше се с това, че повече от всичко останало се е научил на упоритост, затова с удоволствие си спомняше за изпитанията си.
Разнесе се разтърсващ грохот — над реката се понесе хеликоптер. Теди го проследи с усмивка. Знаеше, че щом хеликоптерите продължават да летят, все още не са разкрили плана му. Погледна към Ийст Ривър. По повърхността се гонеха малки вълнички. Скоро щеше да настане моментът отново да се отправи на път, но имаше време да прочете любимата си глава.