— По дяволите, кръвните проби още не са готови, а резултатът от биопсията ще пристигне чак утре. — Брин усети напрежението на Катрини, докато преглеждаше бележките на сестрите.
— Изглежда обезводнен. Получавал ли е течности през устата? — попита вирусологът.
— От вчера е на системи. Жизнените признаци са стабилни. — След миг Катрини озадачено подсвирна. — Левкоцитите са двайсет и седем хиляди, въпреки промяната на антибиотиците.
— Виж превръзката, Винс. Струва ми се, че трябва да се смени. — Брин посочи гърдите на момчето.
Една от сестрите подаде на педиатъра латексови ръкавици. Той си ги сложи и внимателно свали бинтовете. Другата сестра му протегна малка кърпа и взе старата превръзка.
— Според картона са я сменили само преди час, но виж, Джак.
Малкият разрез, който Макдоналд бе направил, беше затворен с три шева с черни копринени конци, изпъкнали навън, сякаш подложени на натиск отвътре. От всеки шев се процеждаше гъста зеленикава гной.
— Стейси — нареди Катрини, — незабавно смени превръзката. — Една от сестрите побърза да донесе нов бинт. — Загазили сме, Джак. Нищо не помага на детето. Слава богу, че се държи. — Той подаде картона на другата сестра. — Повикай ме, ако има нещо ново. Веднага да му се направи рентгенова снимка на място. Състоянието му е прекалено критично, за да го пращаме на скенер. — Лекарят уморено се обърна към Брин. — Най-добре да си починем, Джак. Искаш ли да преспиш у нас? Само на няколко преки е.
Брин му благодари за поканата, но каза, че ще се чувства по-удобно в хотела. Благодари пак за поканата, обеща да дойде в болницата в шест сутринта, спусна се с асансьора в гаража, с облекчение се излегна на задната седалка на лимузината и най-после протегна крака.
Сряда, 17 юни
Сан Диего
23:00 ч.
По обратния път Джак сравняваше богатия елегантен интериор на автомобила с бедния си тесен кабинет в Ню Йорк. Честно казано, малко се срамуваше от хаоса, в който го бе оставил, след като се наложи толкова неочаквано да реагира на личната молба на губернатора да помогне на детето на Сейнт Джон. Уф, онова бюро: учебници, списания, разпечатки, ръкописни доклади, факсове, електронна поща и планини от бележки преливаха от бюрото на пода. Слава богу, че Дрю Лорънс вещо командваше парада в негово отсъствие. Всъщност, слава богу, че му се бяха случили толкова много неочаквани неща.
Докато гледаше ивиците сребриста лунна светлина, които блестяха по абаносовата повърхност на океана, Брин се замисли за странните обрати в живота си след кошмарното си детство. Когато защити докторските си дисертации, първата, в Кеймбридж и втората в Университета на Вирджиния, той постъпи в Световната здравна организация в Женева, време, за което по-късно никога не съжаляваше. Беше посетил много от най-очарователните места на света — от забравени от бога пустини до райски кътчета. Често четеше лекции в Швейцарската академия на науките и съветваше лекари и държавни глави, отчаяно обърнали се към СЗО за помощ.
Бе летял с частни самолети много преди да го повика семейство Сейнт Джон, беше спал както в президентски дворци, така и в жалки селски болници. Обучаваше лекари по цялото земно кълбо, само за да види мечтите им и самите тях погубени от безсмислени геноцидни войни. По онова време се посвещаваше изцяло на работата и семейството не означаваше много за него.
Внезапно на трийсетгодишна възраст се влюби и се ожени за изящната си русокоса лабораторна асистентка Лайл Баркли. Двамата отлично се сработваха и това го убеди, че могат да живеят заедно. Оказа се точно така. Светлите първи дни на брака им изобилстваха с работа и удоволствия. Дори вече мислеха за деца, когато Лайл бе блъсната от автомобил при пресичане на кръстовище. За Джак слънцето като че ли завинаги угасна. Отначало се уединяваше и криеше мъката си, отново отдавайки цялото си време на науката.
После, след продължителен и болезнен период на пречистване, се случиха четири щастливи събития. Първото, което го прати в Америка и го откъсна от лошите спомени, беше предложение от шефа на здравния отдел на щата Ню Йорк за работа като главен вирусолог в престижната щатска лаборатория по заболявания, предавани от животни. Кабинетът и работните му помещения се намираха на петнайсетина километра западно от Олбъни — комплекс от сглобяеми едноетажни сгради, свързани с покрити галерии, които водеха към стара фермерска къща със здрав каменен комин, целият обвит в бръшлян. На запад се разкриваше прекрасна гледка към планината Адирондак.