Лабораторията беше всичко друго, но не и спокойно място. В нея имаше изолационни помещения, използвани от здравния отдел на Щата за хоспитализиране и диагностициране на различни „горещи“ заразни агенти: бяс, хантавируси и други смъртоносни микроорганизми, пренасяни от насекоми.
Вторият дар на съдбата бе Дрю Лорънс. Като по-млад той беше работил като лаборант в нюйоркския медицински колеж при доктор Айлийн Халси, широко известна като „царицата на фекалиите“ и най-добър паразитолог в Америка. Халси години наред бе напътствала Дрю. След смъртта й той реши да потърси работа в друг град и грижливо избра най-добрата лаборатория в щата Ню Йорк няколко години преди пристигането на Брин.
Двамата работеха рамо до рамо като равни. Лорънс вече имаше също толкова познания по епидемиология и вирусология, колкото и по паразитология след обучението си при Халси.
Третата удивителна възможност, споходила Джак Брин, беше ПроМЕД. Като неин ръководител, той следеше постъпващите съобщения за спешни случаи и ги проверяваше. Възхищаваше се на системата не само защото позволяваше почти мигновена размяна на информация за новопоявяващи се болести, но и защото не бе обременена с досадния държавен контрол. Именно Брин измисли думата „бюрократопатология“ за болестта, предизвикана по-скоро от намесата на държавни чиновници, отколкото от микроби. Добрите намерения наистина прокарваха пътя към ада, мрачно си помисли Джак. Епидемии, глад, граждански войни и много други неща — той ги виждаше всеки ден.
От всички лекари и учени, свързани в системата по целия свят, Брин пръв четеше „Списъка на ужасите“, както сам го наричаше. Той го редактираше, понякога късно вечер, седнал пред домашния си компютър. В резултат често се налагаше да вдига тревога за поредната криза. Дори Миа, жената, която щеше да му стане съпруга, лекарка и отзивчиво човешко същество, се дразнеше от безкрайните болести и веднъж го нарече Йеремия, пророк на мрака.
Тя беше четвъртото чудо. Случи се в края на осемдесетте години, когато Джак вече си мислеше, че никога повече няма да се влюби, на конференция на СЗО в Париж. Там чу нейна лекция, която впечатли публиката и най-вече него с разкриването и документирането на поредната смъртоносна зараза, странен паразит, наречен криптоспоридиум, довел до смъртта на много нюйоркчани.
В мига, в който видя тази уверена, находчива, интелигентна и красива брюнетка зад катедрата, тя го плени, дори го уплаши. След края на заседанието той плахо отиде при нея, за да изрази възхищението си. Тя се усмихна, взе ръката му в топлата си, силна длан и срещна погледа му.
Какъв поглед! Чистите й небесносини очи го бяха омаяли завинаги. Миа забеляза силата на присъствието му и вродената му нежност, а Джак видя как от шията й се надига руменина, която заля бузите й и лицето й засия на фона на лъскавата й гарвановочерна коса.
Тя запристъпва от крак на крак. Той сведе очи и забеляза колко е гъвкава, колко изящно движи всеки от своите сто шейсет и седем сантиметра и как тялото й се подчертава от шития по поръчка син делови костюм — сякаш втора кожа, която всеки момент щеше да падне. Дали беше танцьорка, или скиорка?
— СЗО. — Миа погледна визитката, която й бе дал. — От Женева. Никога не съм ходила там. Красиво ли е? — Дълбокият й глас го хипнотизираше. — Чувала съм за фонтаните…
Без да се замисля, Брин й предложи екскурзия до Женева след края на конференцията. Тя прие. И все пак щяха да минат почти четири години преди да се оженят. В някоя от онези нощи толкова далеч от Ню Йорк Брин спеше и с други жени. Но между двамата се роди взаимно доверие и постоянно поддържаха връзка: разходите за самолетни билети и телефонните сметки бяха астрономически. Накрая заминаха за Алпите, където се венчаха. Оттогава бяха изтекли пет години.
Имаше моменти — и Джак отлично го съзнаваше — в които Миа чувстваше, че да е омъжена за него е истинско предизвикателство. Не заради разликата в годините им, факт, който не безпокоеше нито нея, нито него. Тя винаги бе разсъждавала зряло за възрастта си, а Брин се поддържаше във форма и имаше безкрайната жизненост и свободен дух на двайсет и пет годишен. Миа знаеше, че я обича, знаеше го с абсолютна сигурност, знаеше, че винаги може да разчита на него, знаеше, че споделя живота й с медицината. Доктор Харт знаеше също, че професията им ще отнема огромна част от времето им — време, от което едва ли щяха да се откажат.