Ла Хоя
10:00 ч.
Пътят до дома на семейство Сейнт Джон им се стори прекалено кратък, макар че не разговаряха много.
— Знаеш ли, Джак — накрая каза Катрини, — наистина държаха Джоуи прекалено изкъсо. Той беше нещастно богато дете. Без домашни любимци, без игри и играчки, които консервативната му майка смята за „агресивни“. Без лазерни пистолети като от „Стар Трек“, без „Космически нашественици“. Имаше всичко друго, освен нормално детство.
— Напълно си прав, Винс — отвърна Брин, когато навлязоха в имението на Сейнт Джон. — Докато не се справим с проблема, трябва да приемем, че родителите са изложени на известен риск. Съгласен ли си?
— Да — каза Катрини. — Донесъл съм им цял джоб антибиотици и ще ги накарам да се прегледат на скенер, да си направят рентгенови снимки, серологични изследвания и всичко останало.
— Господи, сякаш смъртта на сина им не е достатъчно ужасна!
— Не забравяй, Джак — замислено рече педиатърът, — снощи Елинор искаше да остане и аз настоях да се прибере вкъщи. — Той поклати глава. — Можех да наруша правилата. Сега почти ми се иска да й бях позволил. Поне щеше да е там, когато детето умря.
— Наистина ли го мислиш, приятелю? — внимателно попита Брин и без да изчака отговора му, протегна ръка и потупа Винс по рамото. — И двамата знаем, че постъпи правилно. — Въпреки това, докато паркираше, Катрини въздъхна.
Една униформена прислужница им отвори и незабавно ги покани вътре.
Влязоха в блестяща бяла мраморна зала с огромно стълбище, виещо се към площадка със заоблен шестметров прозорец, от който се разкриваше поразителна гледка към океана. На фона му се очертаваха силуетите на съпрузите Сейнт Джон. Елинор стисна ръката на мъжа си и двамата заслизаха.
Когато видя изражението на Катрини, тя се разтрепери, пусна дланта на Джоузеф, втурна се към тях и забелязала сълзите в очите на педиатъра, изкрещя: „Не! Не!“ и едва не припадна. Брин побърза да я задържи.
— О, Винс, не! Моля те, кажи, че Джоуи е добре, моля те! — Тя се разрида, после си наложи да се овладее. С удивително самообладание изправи глава, протегна ръка и докосна сълзите по лицето на Катрини.
— Всичко е наред — твърдо каза Елинор. — Зная, че сте направили всичко възможно. Недей да се самообвиняваш, Винсънт. Двамата с Джоузеф разбираме всичко. — Съпругът й кимна и я прегърна.
— Не бива да изпускаме нервите си — каза той. — Знам, че се притесняваш от съд, но и че съзнаваш колко тежка за нас е тази загуба. — Сейнт Джон като че ли се извисяваше над всички. Яростта и скръбта му бяха почти осезаеми. Вените на шията му изпъкнаха, очите му се напълниха със сълзи. И все пак сякаш излъчваше стоическо примирение, по-скоро разбиране, отколкото мъка.
Брин отново завидя на тези хора за религиозната им вяра.
— Благодаря ви — най-после проговори Катрини. — Зная, че ви е невероятно тежко, но ако нямате нищо против, бих искал да разменя няколко думи с Елинор.
— Разбира се — съгласи се тя. — Ела горе, Винсънт. Можем да поседнем на слънце. И искам да ти покажа нещо.
След като Катрини и Елинор се качиха по стълбището, Брин се обърна към Джоузеф Сейнт Джон.
— Ужасно съжалявам за загубата ви. Никой не го очакваше. Болницата направи всичко възможно — но никой, абсолютно никой не подозираше, че е антракс. — Той продължи и му обясни за инфекцията.
Сейнт Джон седна на едно от креслата и го погледна в очите.
— Антракс. Това беше нещо от Средновековието, нали? Как може да се е заразил? Къде? Това просто не е възможно! — Той гледаше право напред. Внезапно по лицето му се плъзна сълза. — Ние няма да се разболеем, нали? Но все пак не трябва ли да се прегледаме?
Брин си придърпа стол и седна срещу него. Внимателно подбра думите си.
— Не вярвам, че има основания за тревога, макар да съм убеден, че доктор Катрини ще ви даде антибиотици, просто за всеки случай. Въпреки че антраксът е смъртоносен, странното е, че обикновено не се разпространява по въздуха.
Джак знаеше, че когато човек се зарази с антракс, микроорганизмите се размножават в лимфните възли в гърдите. В случая на Джоуи почти нямаше опасност момчето да е разпространило болестта, освен в последните часове, когато бактериите бяха проникнали в белите му дробове. Подобно на легионелата, антраксът предизвикваше светкавични инфекции, но обикновено не се предаваше на други.
Брин си спомни мъчителния вик на Джоуи и експлозивното изригване на раната. В този момент, особено след попадането на бактериите във въздуха, антраксът бе изключително опасен. Тъкмо затова представляваше любимо оръжие за биологична война: спорите можеха да се изстрелят с артилерийски снаряди на много километри и да заразят противниковите войски.