Господи, сега пък си имаха работа с антракс — пуснат не от луди фанатици, които не знаят какво правят, а от някой, който разбира, при това отлично.
Контрастът между ужасните му мисли и идиличната обстановка в градината почти го развесели. Брин отпиваше от виното и се наслаждаваше на пурата си — и изведнъж му просветна. Куба — Карибите! Разбира се! Бе допуснал грешка за източника на антракса. Не идваше от Стария свят. Намираше се само на двайсет минути от Маями, точно тук, в Западното полукълбо, сложно хранилище на инфекциозни болести, чието място беше в Средновековието. Антраксът съществуваше в Новия свят, да — в Хаити. И Брин почти незабавно осъзна, че всъщност няма проблем да се сдобиеш с културата, да я транспортираш, отгледаш и разпространиш — ако си достатъчно извратен, за да искаш да го направиш.
Той се отпусна на шезлонга, протегна дългите си крака и си спомни онези месеци през шейсетте години, когато беше работил в болницата „Алберт Швайцер“. Също както и днес, по онова време Хаити отчаяно бедстваше: глад, обезводняване, диария, деменция и смърт.
Болницата „Алберт Швайцер“ оцеля в продължение на няколко години след смъртта на създателя й доктор Мелън. Жена му остана в малкия медицински оазис, заобиколена от хиляди хора, умиращи от туберкулоза, тиф, малария, проказа и новия бич, който щеше да стане известен като СПИН. Там Брин присъства на толкова жестоки човешки страдания, че се надяваше никога повече да не види подобно нещо.
Да, трябваше да е Хаити. Вирусологът разбираше колко лесно е да се открие култура на антракс. Козите. Спомняше си, че когато умираха, те лежаха край пътищата, докато нещо — куче, плъх или лешояд — не ги изядеше. Козите измираха от антракс. Можеха да се видят откритите черни рани, типичните отделяни течности. Можеха да се чуят рояците мухи, които пренасяха болестта на други животни. За да развие антраксова култура, човек трябваше само да открие болна коза, да пъхне тампон в раната и после да го постави в епруветка.
Брин знаеше точно какво трябва да се е случило от там нататък. Беше прочел рецептата в книжле, озаглавено „Готварската книга на чичо Гной“, буквар на терориста. Просто, но ефикасно. „Готварската книга на анархиста“ стигаше още по-далеч. В нея се препоръчваше впръскване на антракс в очите на овца, като се посочваше, че овчите очи се продават на всеки гръцки пазар. Бе прочел двете книги по време на една конференция за биологичния тероризъм в Женева и те го бяха вледенили.
Формулите бяха детска играчка, действаха безотказно и можеха да се прочетат в списания, продавани почти навсякъде. От известно време някои дори се появяваха в Уърлд Уайлд Уеб. Той предупреди колегите си от СЗО за опасността и им каза, че се страхува от широката им достъпност.
Една от рецептите за антракс включваше плодово желе (с всякаква есенция), няколко супени лъжици захар и две чаши вода. Смесваха се три кървавици и две цели яйца. Течността се поръсваше с костно брашно и внимателно се загряваше на съвсем слаб огън. После се прибавяше епруветка гной с антраксови бактерии.
След два часа сместа се изливаше в петри, мензура, дори в пластмасово кошче за смет — можеше да се използва всякакъв съд.
Плътно затваряш капака, изчакваш, после, когато си готов да го използваш, го отваряш. Лесна работа. Но защо? Защо?
Вече напълно изтощен, Брин рязко изгаси пурата, допи виното си, после внесе подноса в къщата и отиде да си легне с надеждата да поспи няколко часа. В момента, в който отпусна глава на възглавницата, мислите му отново запрепускаха. Защо? Кой? Не можеше да направи нищо друго, освен да си задава въпроси и да чака новия ден.
Петък, 19 юни
Сан Диего
Утрото най-после настъпи и Джак се приготви за следващата битка. Двамата с Катрини се сбогуваха, съзнавайки, че навярно ги очаква същата ужасна смърт, на която бяха присъствали предишния ден. Щяха да минат седмици преди да престанат да взимат антибиотици, но можеха да изтекат години преди спорите да започнат да се размножават дълбоко в алвеолите на белите им дробове или в някой лимфен възел.
Размениха телефонните номера и имейл адресите си. Катрини, който нямаше търпение да се измъкне от „Сейнт Рош“, настоя да го откара до летището.
По пътя нито един от двамата не използва думата „антракс“. Не забелязаха и автомобила на Скот Хъбърд, който ги следеше.