Хъбърд имаше много проблеми, не на последно място от които мъжът в колата отпред. Когато излезе от заседателната зала в болницата, агентът незабавно прати жълтия воден пистолет по куриер в сградата на ФБР „Дж. Едгар Хувър“ във Вашингтон. После пусна по факса до Бюрото списъка с хората, с които бе разговарял, за рутинна проверка. Той щеше да координира разследването и да сравнява миналото на хората, за да види дали нещо няма да изскочи от подобни списъци, съставени от поделенията на ФБР в други големи градове. Местните агенти вече бяха започнали да работят по персонала на зоопарка. Самият Хъбърд разпита лекаря на момчето и външните консултанти Брин и Макдоналд.
Във Вашингтон разгледаха водния пистолет под микроскоп. Внимателно свалиха лепенката на пластмасовата ръкохватка под обезопасен стереомикроскоп и я проучиха влакно по влакно. Анализираха мастилото и определиха производителя му. Всеки компонент щеше да бъде подложен на педантична проверка. Буквите „ПМН“ бяха пратени на криптограф в Националната служба за сигурност.
Китайският производител на водния пистолет, както и корейските му дистрибутори и американските търговци, които го продаваха, бяха открити за часове. Разследването щеше да се насочи по безкрайни нишки. Безкрайни задънени улици. Пистолетът се продаваше без опаковка в магазините „Уол Март“ и продажбата не се регистрираше в касовите апарати. Нямаше начин да свържат играчката на Джоуи с определен магазин.
Всички дистрибутори можеха да кажат, че от 1991 година в системата на „Уол Март“ са били продадени над 26000 пистолета като този на момчето. Но нямаха представа колко от тях са били жълти.
Хъбърд бе убеден, че са стигнали до задънена улица — докато имената и миналото на всички присъстващи на заседанието в Сан Диего не бяха сравнени от компютър. Трима души имаха досиета, две от които рутинни. И после — право в десетката! Третото досие беше дебело, разкриваше безброй шокиращи факти и принадлежеше на Джон (Джак) Дрейк Брин. Агентите го копираха и го прикрепиха към предварителния доклад за инцидента в зоопарка. Щяха да го получат поделенията във всички големи градове.
Групата от ФБР напрегнато разпитва Брин часове наред, но той не им каза нищо. Хъбърд се смяташе за добър агент с отличен инстинкт и нещо в този тип не му харесваше. Може би изключително очевидното му и дълбоко вкоренено неподчинение на властта — нещо като онази почти маниакална омраза към правителството, типична за всички запасняци на Запад. Или пък пламенната му всеотдайност — прекалено убедителна, за да е истинска. Скот Хъбърд държеше Брин под око отчасти поради тези причини, но те не бяха главните. Водеше го само инстинктът му, но агентът твърдо вярваше, че Джак Брин има някаква тайна, нещо, което не иска да разкрие.
После се появи досието и Хъбърд разбра, че не само е бил прав, но и че след онова, което е прочел, ще продължи да следи основния си заподозрян до всяка точка на света.
Петък, 19 юни
Индианаполис, Индиана
В автобуса от летището за мотела Брин успя да заспи, но сънува кошмар: коне, десетки красиви коне, които умираха на полето, падаха в ями, умираха от ужасна смърт. Задушаваха се, опитваха се да избягат, падаха. Той се събуди облян в пот. Засрамен, неспособен да се отърси от кошмара, Джак се зарадва, че автобусът е празен.
Дори след като се регистрира в мотел „Суис Шале“, вирусологът откри, че сънят — ужасната действителност, която предстоеше — продължава да го преследва. Бедните коне. Епидемията на Тъкър, разбира се, щеше да се окаже източен конски енцефалит. Надяваше се да греши, надяваше се да е една от многобройните други възможни болести, дори някакво хранително отравяне с растения, съдържащи цианид. Ако ги водеха на паша, конете можеха да са попаднали на диви растения. Той знаеше, че дори семената на ябълката съдържат цианид. Само една чаша от тях можеше да убие човек. Една чаша кайсиеви ядки можеше да убие слон. Рицинът, вторичният продукт от рициновото зърно — същият, който се използваше за производство на рициново масло — имаше смъртоносно действие. През декември в Арканзас бяха открили човек с достатъчно рицин, за да убие хиляда души или стотици коне.
Боже мой, дали тази конска болест нямаше да се окаже поредният кошмар, плод на поредния болен мозък? Или беше инсценировка? Дали конете бяха застраховани? В крайна сметка, преди няколко години в Кънектикът бяха убили с електрически ток конете, участващи в Гран При, за много повече пари, отколкото собствениците им щяха да получат от наградите, спечелени през целия им живот. Но това бяха само няколко коня — а не цели конюшни.