Вече наистина останал без сили, Брин реши да си легне за няколко минути, но заспа дълбоко почти за час — докато телефонът не започна да звъни. Пронизителният му звън отначало не успя да го събуди, но накрая Джак опипом намери слушалката и я вдигна.
— Ало, ало — измърмори той.
— Джак, тук е жена ти, нали си спомняш? Миа Харт — иронично рече тя. — Защо ми каза, че ще си на този номер още снощи? Търсих те цяла вечер, но не беше пристигнал.
— О, не! — Брин се плесна по челото, когато разбра, че е забравил да й съобщи за промяната в програмата си. — Ужасно съжалявам, Миа… Исках да ти позвъня. Мамка му! Виждаш ли, феберейците настояха да разпитат всички, свързани със случая на Сейнт Джон, и заради тях изпуснах самолета. От обед минах през пет летища. Току-що пристигнах.
— Защо ФБР, за бога? Много ли те мъчиха?
— Е, не ми вадиха ноктите, но не беше и забавно. Ясно ми беше какво се опитват да постигнат, но не можех да им кажа нищо. Разпитваха ме до късно вечерта. Шефът им е много гадно копеле.
— Джак, извинявай. Изглежда, двамата постоянно се будим един друг.
Брин си представи прекрасното й лице. Знаеше колко мъчителни са за нея честите му отсъствия.
— Недей да се извиняваш, скъпа. Няма нищо по-приятно от това да те събуди красива жена със секси глас.
— Невъзможен си, доктор Брин — опита се строго да му отвърне Миа, но той усети, че думите му са й направили удоволствие. — Джак, след онова, което прочетох и гледах по телевизията, ужасно се радвам, че си напуснал Сан Диего — положението наистина изглежда ужасно!
— Слабо казано, скъпа. Действителността е много по-страшна от репортажите по Си Ен Ен. — Брин поклати глава. Все още се чувстваше изтощен — умората от последните няколко дни си казваше думата.
— Виж, Джак, наспи се, свърши си работата в Чърчил Даунс и се връщай тук. Искам те незабавно в прегръдките си.
За миг Брин забрави за онова, което го очакваше в конюшните, и искрено каза на жена си:
— Утре вечер ще съм при теб. И повярвай ми, скъпа, с нетърпение го очаквам. Ако успея за последния влак за Олбъни, ще пристигна преди полунощ.
— Ще можем ли утре вечер да останем в града?
Той изпита старата тръпка и заедно с нея в гласа му проникна старата напрегнатост.
— Ако имам късмет, ще хвана късния влак. Това е най-доброто, което мога…
— Зная, обич моя, но… — Джак усети, че ентусиазмът й угасва.
— Миа, не съм бил в лабораторията от дни!
— Но налага ли се да останеш цял ден в Кентъки?
— Още нямам представа. Случаят е сериозен, но ако имам възможност да хвана ранен полет, със сигурност ще го направя.
— Ясно — кисело рече тя. — Надявам се някой друг да плаща за това.
Търпението му започна да се изчерпва.
— Ще поискаме от Чърчил Даунс да поемат разходите. Положението е критично, Миа. Изложени на зараза коне вече са пратени в конюшни из цялата страна, два чак в Саратога. Миа, ще се върна веднага щом мога. И преди съм виждал да се случват такива неща и трябва да помогна.
Джак усети леденото мълчание помежду им дори когато жена му попита:
— Какво ти става, за бога? Какво искаш да кажеш с това, че и преди си виждал такива неща?
Думите й го накараха да вдигне гарда. Знаеше, че тя го знае, но не можеше да се овладее.
— Миа, моля те, не съм искал да кажа нищо друго. Просто драматизирах нещата, пошегувах се неудачно… Виж, скъпа, в момента не зная нищо повече. Ще ти позвъня от Чърчил Даунс утре, когато разбера какво става. Съгласна ли си?
— Недей да затваряш, Джак. Не се опитвам да се скарам с теб, но понякога ти щукват тези „проекти“ и не те виждам седмици наред. Буквално си се отдалечил от мен. — Брин разбираше, че жена му е разгневена и че в същото време остава още малко да се разплаче. — Започна да пътуваш по-често от политик, а сега имаме по-голяма нужда един от друг, не по-малка. Да, отдалечил си се… Заради мен ли е?
— О, Миа, не, не, не. Не е заради теб, миличка. Никога не съм можел да забавя темпото. Всъщност не съм го и желал. Но сега го искам. Чувствам се отвратително, когато не сме заедно, когато съзнавам какво ти причинявам. Не го правя нарочно.
— Обичам те, Джак — твърдо каза тя. — С всичките ти недостатъци, с цялата ти всеотдайност, с всичко, което те прави такъв, какъвто си. Но трябва да ти го кажа, Джак. Зная, че нещо те гризе отвътре, и ако някога решиш да ме допуснеш до тази своя скрита същност, моля те, разбери, че не съм с теб, за да те съдя, а за да те утеша.