— Обичам те, Миа. Благодаря.
— И аз те обичам, Джак. И не забравяй да предадеш поздравите ми на Виктория Уейд.
Той престорено изпъшка, повтори й, че я обича, затвори и отново се замисли за конете.
Събота, 20 юни
Индианаполис
Брин стоеше пред мотела, четеше вестник и чакаше под ярките утринни лъчи шофьора на Тъкър. Изведнъж вдигна поглед — от магистралата отби сребрист лексус и с пълна скорост се понесе към него. Сърцето на Джак се разтуптя: вътре беше Вики. Въпреки че бе покрила косата си с шал и носеше тъмни очила, нямаше как да не я познае. Виктория Уейд. Сякаш се бяха разделили вчера. В душата му нахлуха силни чувства.
Някои неща не се променят: той никога не се задържаше дълго на едно място, Вики Уейд никога не закъсняваше. За нея точността беше въпрос на чест и повод — ако не извинение — да шофира толкова безразсъдно. Колата зави в отбивката на мотела и гумите изсвистяха. Тя рязко наби спирачки и спря.
Брин отвори предната дясна врата и беше посрещнат от същата прелестна усмивка, която толкова добре си спомняше. И същият изключителен глас попита:
— Наистина ли си ти, Джак?
— Виктория Уейд, какво правиш тук? Очаквах да си в Чърчил Даунс.
— Какво правя тук ли? — повтори най-известната и уважавана телевизионна журналистка. — Тичам след теб, Джак Брин. Както винаги. Сериозно, прати ме Тъкър. Качвай се. Тъкър има нужда от помощта ти. Ужасно е потиснат. Хората му разправят, че вече не бил същият човек.
— Когато разговаряхме по телефона — загрижено рече Брин, — ми се стори наред.
— На моменти. Но откакто съм тук, е добре. Между другото, радвам се да те видя толкова разгорещен — предизвикателно каза Вики.
— Просто ужасно ме изненада. — Джак внезапно се почувства дванайсетгодишен. — Когато доктор Тъкър спомена за шофьор, нямах представа, че… хм… е имал предвид… теб.
— От службата ми позволяват да работя извънредно като таксиметрова шофьорка, а ти ми приличаш на човек, който дава големи бакшиши.
Той се усмихна.
— Качвай се. Трябва да тръгваме. — Джак хвърли багажа си на задната седалка. — Ще ти обясня по пътя.
Брин кимна, пъхна се вътре и се завъртя, за да я погледне.
— Страхотно се радвам да те видя, Вики. Изглеждаш великолепно, не си остаряла нито с ден. Не мога да повярвам, че са минали петнайсет години.
— Да, имаш право. Работя в телевизията само от две-три. — Под шала Джак можеше да види, че косата й е все така гъста и лененоруса, тялото й излъчваше изящество. И познатият й на милиони глас сякаш бе станал още по-мелодичен. — Петнайсет години. Южна Америка. Колумбия. Тогава се занимавах с онази история за въгледобивната компания.
— Да, Вики, и моето предвиждане за канавките съвсем наскоро се оправда.
— Видях материала, Джак. Хайде да сменим темата.
— Естествено. Спомняш ли си вечерята ни в Баранкила, след като всичко свърши? Пихме агуардиенте.
— Да, Джак. И играхме на оная игра, „Кариери“.
— Точно така, и победителят трябваше да почерпи. Доколкото си спомням, ти победи всички, Виктория.
Всъщност Брин си спомняше всяка капка от силния алкохол от тръстикова захар, всеки миг от играта, която като че ли беше предопределила живота и на двамата. В играта всеки участник тайно залагаше точки на три категории: любов, слава и пари. Победителката Уейд бе заложила всичко на слава. Разделил състоянието си между трите цели, Джак изгуби, но това не им попречи да се опитат да променят житейската си стратегия през следващия уикенд в Картахена. Накрая не спечели никой: славата отлетя обратно за Щатите, за да отрази историята, а любов-слава-пари се завърна сам в Женева, изгубил поредния залог.
Вики го наблюдаваше.
— Изглеждаш в същата прекрасна форма като в Картахена — каза тя.
— Много мило от твоя страна, скъпа, но истината е, че съм наддал няколко кила и вече побелявам. Но ти, ти наистина изглеждаш съвсем млада.
Виктория кисело се усмихна.
— Е, ако личният треньор и постоянният джогинг не могат да ме поддържат във форма, всички сме обречени. Когато мога, тичам по двайсет километра на седмица.
— Страшна си. Както винаги.
— Наистина мина много време, Джак. — Той долови нежността в гласа й, също толкова утешителна, колкото някога.
Странно, тази нежност отново му завърза езика и Брин трябваше да положи усилия, за да измисли какво да каже.