Преди четири месеца са се случили страшни събития: на 3 март в Сейнт Клод, Минесота, на 4 март в Бангор, Мейн, на 5 март в Ню Кейнън, Кънектикът. Възможно ли е да са свързани помежду си? Следват подробни обяснения. Първо прочетете справка за ерготизма.
„Какво е това, по дяволите?“ — помисли си Брин, поразен от иронията, че ерготизмът се бе появил в лекцията на Миа, а сега в съвсем друг контекст в ПроМЕД. И кой бе този нов загадъчен член на системата? Е, може да беше съвпадение. Джак изчака, докато на екрана се появи статията „Кратка история на ерготизма“, публикувана в английски вестник, и започна да чете данните, за които жена му не бе споменала.
Болестта, научи той, се появила за пръв път при асирийците, които разбрали, че новата за тях култура ръж е заразена с черни „пустули“, появяващи се по зърното. Те описали опасностите й на плочки от пясъчник още към 600 г. преди Христа.
Заразата, микроскопична плесен, разнасяна от вятъра или насекоми, попадала в ръжените зърна. Спорите не поразявали реколтата, тъй като не се предавали от вид на вид. Самата плесен Claviceps purpurea образувала различни силни токсини, които можели да предизвикат тежки симптоми при хората. Древните гърци знаели, че заразените зърна са смъртоносни. Римляните и египтяните избягвали ръжта. Появата й в Египет отговаряла на упадъка по време на последните династии, срив, който сложил край на цивилизацията към I в. преди Христа.
Брин прочете, че с възхода на християнството и преместването на Църквата в Константинопол ръжта започнала да се отглежда в цяла Европа и се използвала за приготвяне на хляб и други тестени продукти. По същото време се разпространили типичните за ерготизма халюцинации.
Той извърна поглед от екрана и се зачуди какво се е получило от тази болест, която смяташе за анахронизъм от Средновековието. Може би историята циклично я разбуждаше — а може би някой…
Ню Йорк
23:30 ч.
Камерон уви найлоновата лента на гърдите си и здраво стегна самозалепващите се лентички. Искаше да е сигурен, че електродите са в добър контакт. Натисна бутона за запис на аудиомонитора си и се включи звуковото реле, задействащо се от всеки шум в стаята. Трябваше да се записва дори насън: жизнените признаци, настроенията, храненето, екскрементите. Трябваше да знае какво става с него. Наука. Това беше неговата вяра. Тед се бе заклел в собствения си живот да е колкото може по-обективен с автодиагнозата си. Колкото е възможно за обикновен човек.
Трябваше да се самонаблюдава, защото никога не можеше предварително да знае кога ще го призове Гласът. Отчаяно трябваше да разбере какво чува. Трябваше да знае защо се случва това. Трябваше да докаже на науката, че боговете на човека са богове на мозъка. Именно собственият му мозък трябва да му говореше с гласа на Йехова. Той записваше звуците в стаята, когато Гласът му говореше. Говореше за кръвта. Говореше за мушиците и мора по добитъка. Беше чул толкова много. Не просто собствения си глас — на записите се сливаха неговият и Гласът на някой друг. Бе ги прослушвал многократно, също както препрочиташе записките си от онези ужасни моменти. Моменти, в които крещеше Божието име, моменти, в които чуваше Гласа, Гласа на могъщ и отмъстителен Бог.
Като учен, Камерон си напомняше, че след като водата се е превърнала в кръв, след жабите, мушиците, рояка, мора по добитъка, циреите, градушката и скакалците, той е отговорен за обективното доказателство за съществуването на самия Бог.
Когато усещаше, че Гласът ще проговори, доктор Камерон приготвяше съответните медицински уреди, за да проучва явленията с надеждата, че това ще са обективни документи за обладаването на човек от божественото. Когато Гласът бе проговорил, когато го беше избрал, той разбра: Гласът знаеше, че Тед е единственият сред всички хора, който притежава нужните познания, за да види, че ще се изпълни Неговата воля. Нима Гласът щеше да му даде способността да изрича името Му, ако това не бе доказателство за божествеността на самия Теди? Майка му го смяташе за прокълнат. Тогава не й повярва и сега знаеше, че е допуснала ужасна грешка — той беше най-светият от светите.
Нагласи ремъците на електроенцефалографа и се опита да се отпусне. Гласът като че ли се появяваше на всеки няколко седмици, вече все по-често, и Тед в продължение на три нощи си остана вкъщи, за да следи сърцето, кръвното налягане и гласа си. Винаги прехвърляше записите на хартия. Успя да документира и шестте „обладавания“, или по спомен, или по записа. Със силата на Гласа, който насочваше спомените му за Божия гняв, щеше да диктува подробни самоописания, докато създаваше, реализираше и гледаше как чумите от Изхода се разиграват пред очите му и от собствената му ръка…