Теди прекъсна четенето, погледна си часовника и се замисли дали да даде на Брин и останалата част от материала. Излезе от файла с дневника си, влезе в системата и прати информацията на имейл адреса на вирусолога. Беше я написал на основата на вестникарски репортажи и разговори с местни жители, които обичаха клюките — колкото по-страховити, толкова по-добре — но ги поукраси, за да постигне драматичен ефект и скри между редовете божествени послания. Когато първият файл полетя към Брин, Камерон усети, че пенисът му се втвърдява.
Брин реши да качи постъпващите файлове преди да започне да ги чете, но не успя да го направи. Нито пък да ги разпечата или сейфне. Този безумен подател трябваше да е опитен хакер. Хм. Налагаше се да ги прочете на екрана. Когато го направи, се озадачи — не, направо се смая.
Вторник, 3 март
Сейнт Клод, Минесота
Бе започнало да вали сняг, прекалено рано за този езерен район. Дебело облечен в пухено палто, ръкавици и шал, пастор Томас Матю Огилви, доктор по теология, не гореше от желание да излиза навън, но трябваше да отиде на лекар. Ужасният сърбеж го измъчваше от дни.
Първо по пръстите, после по двете ръце. Не можеше да се сдържи да не се чеше. Беше по-лошо от хемороиди, кожата по ръцете и краката му се зачерви и възпали. Пръстите на краката му пулсираха, боляха го ушите. Жена му Марлин казваше, че навярно е обикновена алергия, и изобщо не му съчувстваше.
Напоследък тя изобщо не се отнасяше мило с него, може би защото бе позволил на разглезената им дъщеря, нейния съпруг и четирите им деца да живеят при тях. Марлин нямаше търпение да се преместят в новата си къща. Да, определено му се сърдеше, даже беше отказала един от кейковете, които му бяха пратили от Ню Йорк без име и адрес, само с малко „ПМН“, отпечатано на дъното на кутията. От когото и да бяха — навярно някой бивш енориаш — сладкишите имаха великолепен вкус. Всъщност той се радваше, че жена му отказа да ги опита.
За щастие, пасторът стигна до доктора сравнително лесно. Топлината в автомобила като че ли поуспокои сърбежа, особено по ръцете му.
Пръстите на краката му бяха вцепенени — това го тревожеше — и дланите му бяха студени. След известно време едва можеше да държи волана и шофираше с китки. Валеше толкова силно, че не се виждаше нищо. Но вече почти беше стигнал, слава богу.
Когато зави в служебния паркинг, погледна в огледалото. Върхът на носа му бе бял като сняг, но не го болеше. Болката щеше да се появи по-късно, Огилви знаеше — когато се стоплеше.
Влезе в чакалнята и видя един от енориашите си, Уилмът Джоунс, приятен човек, застрахователен агент, но много бъбрив. Докато кимаше за поздрав, пасторът усети, че нещо в ръкавицата му се отчупва. „Ледена шушулка?“ — зачуди се той. После почувства същото в другата ръкавица. Трябваше да ги свали.
Издърпа със зъби пръстите на двете ръкавици, после захапа лентата на лявата си китка и измъкна ръката си. Ръкавицата падна на пода и изтрака на плочките. Без изобщо да се замисля, Огилви повтори процедурата с дясната и чу същото изтракване. Ръкавиците като че ли бяха пълни с нещо… с ледени шушулки…
Внезапно Уилмът Джоунс се развика:
— Господи боже, преподобни! Докторе! Доктор Сантос! Бързо!
— Какво има, Уилмът? — попита Огилви, забелязал, че Джоунс зяпа с отворена уста и ръкавиците на пода, и ръцете му.
Той погледна ръцете си. Отначало не можа да повярва — нямаше нито един пръст. Само чуканчета, бели чуканчета. Пред очите му левият му показалец се изтърколи от ръкавицата. Същото се случи с друг пръст. На едно от снежнобелите чуканчета се виждаше венчалната му халка.
Екранът внезапно се изчисти. Неспособен да повярва в току-що прочетеното, Брин не знаеше какво да прави. Искаше му се съобщението да е прочел още някой. Искаше му се Дрю да е тук. За пръв път, откакто работеше в лабораторията, наистина се страхуваше. И все пак можеше само да чака какво ще се появи на монитора. Чу сигнала на имейла, който го информираше за получаването на ново съобщение. Прочете го и остана също толкова поразен, колкото и първия път.
Сряда, 4 март
Бангор, Мейн
Доктор Кевин О’Райли, лекар, прекалено възрастен, за да посещава пациенти по домовете, беше повикан от сестрите в 23:00 ч. Отначало възнамеряваше да предложи на сестра Анджелика да заведе колежката си в спешното отделение, докато монахинята не спомена името на игуменката.
Първо му заприлича на отравяне… Казаха му, че игуменката вечеряла само мляко и някакви специални сладкиши, които получила по пощата същия ден. Малко по-късно се оплакала от ужасен сърбеж, особено по пръстите. После започнали стомашните колики, периодични пристъпи на болка, които я принудили да си легне. „Апендицит?“ — зачуди се О’Райли. Малко вероятно. Вече не се отзоваваше на повиквания посред нощ — но това бе манастир. Така че отиде.