Камерон прочете въпроса на Брин за скакалците, докато седеше и чакаше да обявят полета за Вашингтон. Той рязко се изправи на стола, когато осъзна, че вирусологът не само е схванал играта му, но и че е предугадил следващия му ход. Е, ако това щеше да е игра на котка и мишка, трябваше да признае, че Джак Брин се очертава като достоен противник. Странната им връзка, нещо като съперничество между прокълнати, датираше отпреди десетилетия, от шейсетте години, от онази знойна нощ в долнопробния хаитянски бар.
Младият англичанин Брин и младият американец Камерон бяха обърнали прекалено много бутилки топла бира, дъвчеха сурова захарна тръстика и си поръчваха коктейли с ром — или по-точно, поръчваше си Джак Брин. Теди се пазеше, защото искаше да е с ясна глава, но Брин не можеше да се спре. Камерон се съмняваше, че на следващия ден Джак си е спомнял нещо от разговора им, още по-малко пък след трийсет години.
Двамата работеха като специалисти по инфекциозни болести на Хаити и както се изрази Брин — „Само за една седмица видях достатъчно страдания и мъки, че да ми стигнат за цял живот“.
Онзи следобед бяха отишли заедно с един местен професор да вземат проби от убити по пътищата животни, които заразяваха с токсини хаитянската провинция. Макар че се държеше сдържано, Теди се зарадва, когато Брин му предложи да пийнат по нещо, за да се поотпуснат след толкова мрачна задача. И за да се сбогуват, защото на следващия ден командировката на Камерон приключваше.
Теди внимаваше да не показва колко съжалява, че трябва да си замине. Той обичаше работата си. Болестите и токсините наистина го вълнуваха, а Хаити изобилстваше и на двете. Изпитваше тъга — като летовник, който трябва да се прибере у дома си точно когато му е станало най-приятно. Ужасна тъга, наистина.
Разбираше, че е разпалил любопитството на англичанина. Не толкова с блестящите си познания по токсикология, невероятната си памет или мъжествената си красота — контрастираща на срамежливостта му — а с ръцете си. Беше забелязал втренчения поглед на Брин към вечно свитите му пръсти и скритите му длани, знаеше, че му е направил впечатление със странното си ръкостискане.
— Виждам, че забеляза ръцете ми — започна Теди, когато Брин вече здравата се бе наквасил. — Искаш ли да ти разкажа как се случи? — Джак кимна. — Сигурен съм, че искаш. Добре, ето. Изгорих се. Бях съвсем малък. — Той показа белезите, покриващи цялата му длан и продължаващи от вътрешната страна на всеки пръст. Изглеждаше така, сякаш линиите му са очертани с червено мастило, но Камерон гордо разтвори длани, за да покаже колко добре е била присадена новата кожа.
— Но… как? — заекна Брин.
— О, нищо необичайно — отвърна Теди. — Майка ми готвеше и вратичката на фурната беше отворена, а аз тичах… и се спънах.
Докато говореше, той бавно отваряше и затваряше дланите си.
— Виждаш ли, печката беше ужасно гореща и аз се опитах да се хвана за нея. Протегнах длани… — Камерон замълча, удари с ръце по масата и свещта премигна. — За съжаление, както сам можеш да се досетиш, кожата залепна за метала на вратичката и майка ми трябваше да я отлепи с шпатула.
Теди за пръв път разтвори дългите си пръсти.
— Простих й, разбира се… Искам да кажа, че тя само се опитваше да ми помогне, пък и бездруго тя почина преди няколко години, така че защо да не й простя? А и в края на краищата лекарите свършиха чудесна работа с присаждането. Пръстите ми почти изцяло възстановиха подвижността си. Естествено, взеха кожата за присадката от краката ми, така че по нея растат косми, но не са много и мога да ги бръсна.
Брин шокирано мълчеше. Камерон предложи:
— А сега, приятелю, върни ми услугата и ми разкажи как си получил този ужасен белег на ръката си.
— Никога не говоря за това, опитвам се дори да не мисля — отвърна Джак. — Може би тази вечер ще го разкажа на теб и после на никой друг. — И той подробно описа детството си във военнопленническия лагер, след което замълча и пресуши поредната чаша.
„О, приятелю — помисли си тогава Камерон, — ние толкова си приличаме. И двамата сме осакатени — и вътрешно, и външно. Навярно съдбата нарочно ни е събрала в този ад. И навярно някой ден отново ще ни срещне.“
Сега той едва не се засмя на съвпадението. Ако двамата играеха някаква адска партия шах, следващият ход бе негов — и щеше да е наистина добър.
Докато се качваше на самолета, който щеше да го отведе на мястото на следващата му мисия, Камерон мислеше за превъзходната си работа. Спомни си за конференцията на Били Пусър във Вирджиния през юни, точно след като отново се беше появил сред света. Някога бе посещавал лекциите му. Когато се бяха запознали, двамата заедно бяха събирали средства за работа. Подобно на мнозина учени, Теди всяка година беше принуден да обикаля, за да търси пари. Това изискваше изключително умение и в известен смисъл му харесваше. Сега имаше друга задача. Щом самолетът набра височина, той включи лаптопа си, вкара паролата „ПМН“ и прочете собствената си история: