Спомняше си и се чудеше, и сега Гласът му посочи отговора.
Той се потупа по корема и се пресегна да си вземе препечена филийка. Бе време за последен път да нахрани любимеца си, онзи, който чакаше в него.
Късно същата вечер, докато Камерон преглеждаше брошурата от конференцията със снимка на Пусър и кратък преразказ на прочутата му реч, най-после всичко му се разкри. Той се откъсна от списанията, за пореден път се замисли за Брин и отново изпита старата тръпка на преследването. И все пак подготовката на следващата чума му беше струвала огромни усилия, а и просто не можеше да позволи на вирусолога да го надхитри. Освен това предстоеше седмата чума или както предпочиташе да я нарича Теди, „юлската изненада“. Дори само мисълта за нея го накара да се възбуди и да се почувства почти божествен.
Вторник, 21 юли
Бруклин, Ню Йорк
07:00 ч.
Шмюъл Бъргър се изкачваше по ниските хълмове на Бъро Парк. Топлият дъждец носеше познатия мирис на креозот и пристанище, миризмите на древни кейове и древни товари. Шмюъл вдигна яката си и ниско нахлупи новата си скъпа каубойска шапка. Гледаше надолу, внимаваше да не се спъне и пазеше очилата си от дъжда.
Когато стигна до последната витрина, момчето както винаги погледна наляво, почти право на север по улицата и с присвити очи се възхити на величествения манхатънски хоризонт. В цепнатината между грохналите магазини се издигаха небостъргачи и изпълваха цялото небе с блестящи възможности. Светът оттатък отсрещния тротоар не бе Бруклин — това беше светът на блестящите небостъргачи на възможностите и Шмюъл знаеше, че за пръв път в живота си е част от него.
Той закрачи в сенките на магазините оттатък улицата, само на три преки от „Ор Йехуда“, негово училище почти цели десет години, и се замисли за онова, което предстоеше.
Дъждът изведнъж се усили. Шмюъл вдигна глава и пак погледна нагоре към града. Мечтаеше си да отиде там, откакто се помнеше. И бе успял. Беше се измъкнал. Доколкото бе възможно на седемнайсет години, разбира се. Всеотдайно учеше в „Ор йехуда“ и обичаше Тората. И все пак всеки ден, когато пресичаше тези улици, копнееше за миража на Манхатън.
После, преди две години, стана чудо: приеха го в манхатънската гимназия „Стайвесънт“, най-доброто училище в града за даровити деца. Умоляваше да го прехвърлят, но родителите му бяха непреклонни — подобно на всички ортодоксални евреи от Бъро Парк, Шоул и Ривка Бъргър вярваха, че материалният свят откъсва прекалено много от паството им. Можеха да си представят как тяхното момче, не дай боже, се опитва да балансира между светското и святото.
Те много се гордееха с постиженията на сина си — за тях неговите дарби бяха светлината, сияеща от нер тамид, вечната лампа, светлината, която им даваше основание да му позволят да разширява кръгозора си — също толкова сигурно, колкото мечтите за Манхатън бяха накарали Шмюъл да извърне поглед от Бруклин и Тората.
Самият той виждаше родния си квартал едновременно като място на набожни люде и религиозно гето. На седемнайсет години продължаваше да се колебае между двете. Баща му беше софер, религиозен преписвач, и очакваше някой ден синът му да поеме това почетно изкуство. Шмюъл бе сигурен, че един от четиримата му братя ще е по-достоен да продължи традицията. Той искаше да учи в „Стайвесънт“. Семейството му искаше да учи Тората. Момчето искрено им каза, че любовта му към нея никога няма да угасне, независимо къде учи.
Накрая те все пак се смилиха.
„Стайвесънт“ беше истински рай. Наука, достъп до компютри, цяла вселена от предизвикателства. За две години той научи много и времето изтече неусетно. Смяташе, че някогашният му свят не може да повлияе на новия му живот, и все пак сега… съдба. Съдбата го бе отвела към науката, предвиждането, биологията.
Книгата. Беше видял съдбата си в книга, но не в Тората. Казваше се „Ловци на микроби“ и го прати на загадъчни походи, задължителни за вярващия в науката. И му разказа за същата онази съдба, която днес го връщаше при стария му приятел и учител, при неговия равин.
Докато газеше в дълбоките локви, събрали се по изтърканите каменни стъпала, Шмюъл усещаше как ходилата му лягат в познатите хлътвания. Той отметна глава и остави водата да се стича от периферията на шапката му по черния му шлифер.