Когато стигна до вратата на йешива, момчето целуна връхчетата на показалеца и средния си пръст, после погали с тях монтираното на касата сложно резбовано маслиново дърво.
Това просто движение — ръка към устните и сетне към малката кутия високо до масивните порти — представляваше израз на вяра в баща му и в законите на неговите предци. Еврейският закон — халака — постановява, че на всяка врата трябва да се постави такава великолепна кутийка, в която да има малък пергамент, написан от собствения ти баща. Баща му много се гордееше с кръвта на Авраам, която този малък талисман символизираше. Защото вратите на еврейския народ в Египет бяха белязани с агнешка кръв, така че ангелът на смъртта да пощади избрания народ на Моисей.
Застанал навън под дъжда, внезапно обзет от плахост, Шмюъл се почувства глупаво. Може би трябваше да си тръгне. Само преди ден идеята му се струваше чудесна, но днес?
Беше позвънил на съпругата на рави Соломон, за да провери дали може да се срещне с мъжа й, който бе Рош Йешива, главен учител. Попита дали може да дойде на другия ден, навярно след сутрешните молитви. Тя си го спомняше с нежност и отговори, че съпругът й щял да се зарадва да види някогашния си любим ученик дори след толкова много време…
Беше оставила изречението недовършено, за да му покаже, че трябва да се извини за бягството си, но Шмюъл не можеше и тя се бе смилила, предупреждавайки го да не закъснява.
Докато гледаше през стъкленото прозорче на тежката врата, той забеляза, че рави Соломон го наблюдава от стаята си. Разбира се, Шмюъл беше пристигнал навреме и дори през замъгленото от дъжда стъкло можеше да види, че очите на стареца блестят. Момчето влезе вътре, остави шлифера си на закачалката и срамежливо погледна към равина.
— Влизай, влизай, Шмюъли — покани го рави Соломон. — И затвори вратата. Имаме много да си приказваме. Надявам се, че ще можем да научим нещо един от друг. Мина толкова много време.
Шмюъл се изпълни с облекчение. Тези бляскави очи, дългата красива брада, райската усмивка. Топлото посрещане му подсказваше, че равинът не му се сърди и че се радва да го види. Като си казваше, че няма за какво да се тревожи, Шмюъл зачака, но не за дълго. Както обикновено, старецът веднага премина към въпроса.
— Жена ми каза, че си имал въпроси за Тората.
— Да — отвърна момчето. — Но не съм сигурен откъде да започна.
— Не бил сигурен откъде да започне! — засмя се рави Соломон. — Когато учеше тук, никога не ти е липсвало дар слово.
Това укор ли беше? Шмюъл знаеше, че всички думи на равина са грижливо претеглени, че той рядко си позволява да ги хвърля нехайно и че педантично избягва клюките, защото според Кабала, основите на еврейския мистицизъм, да се говори лошо за друг хвърля петно върху душата на човек.
„Ще говоря направо“ — реши той.
— Рави Соломон, трябва да разбера по-добре чумите.
— Чумите… — Погледът на стареца се зарея над главата на момчето и се изпълни с образи от минали векове, образи на страдание, образи на избавление. — Изключително сериозен въпрос. — Докато произнасяше думите, той силно стисна клепачи, потъна дълбоко в себе си и остана почти неподвижен.
Шмюъл се зачуди дали изобщо диша.
Внезапно равинът отново се върна в този свят.
— Но какво искаш да знаеш за чумите? Винаги си бил блестящ в тълкуванията, а смисълът ясно се обяснява в текстовете.
— Но, рави Соломон, трябва по-добре да разбера как Хашем се проявява в тези чуми.
Равинът погледна бившия си ученик. И зачака. И се зачуди.
— Кръвта си е кръв, Шмюъли. Жабите са си жаби. Скакалците са си скакалци. Какъв по-дълбок смисъл търсиш? Какво те тревожи?
Шмюъл дълбоко си пое дъх.
— Рави, моля ви, бъдете търпелив с мен. Работя над една загадка и е много важно да разбера чумите.
— Загадка ли? Връщаш се в йешива след две години заради някаква загадка?
— О, не, рави Соломон. Моля ви, това не е детска загадка, а научна. Загадка, която излага на опасност живота на ужасно много хора.
Лицето на равина омекна, когато видя колко силно е разстроил момчето с неодобрението си.
— Да си дете, Шмюъли, понякога не е толкова лошо. Може би трябва да започнеш отначало и да ми обясниш каква е тази загадка.
Шмюъл методично му разказа за съобщението в ПроМЕД и в топлия сумрачен кабинет под спокойните насърчения на учителя и тропането на дъжда по прозорците историята започна да се разгръща сякаш от само себе си.