Да, именно съдбата, чувстваше момчето, кой знае как го бе отвела в киберпространството. И пред погледа му на лицето на стареца бавно пълзеше разбираща усмивка.
13.
Петък, 7 август
Ню Йорк
09:00 ч.
Теди отвори съответния файл, онзи, в който подробно щеше да разкаже на потомството за всички Чуми. А сега трябваше да документира Осмата чума.
Речта на Били Пусър за скакалците беше вдъхновила Тиодор Камерон, защото той вече знаеше колко полезна може да е „близката му спътничка“. Скакалците щяха да нахранят и на свой ред да се нахранят със своите събратя.
Щяха да ядат прекалено много. Щяха да изядат мнозина.
Той внимаваше с храненето. За да помогне на спътничката си, да я храни дълбоко в себе си.
Добрата храна бе важна за силното тяло, Камерон се хранеше обилно, но внимателно и се грижеше по същия начин за всичките си любимци. Този обаче не беше обикновен любимец. Макар че строго погледнато, създанието бе хермафродитно, Теди още от самото начало се отнасяше към него като към „Нея“. Тя беше негова гордост и радост. Макар че не я бе виждал, той знаеше, че е здрава и в прекрасна форма.
Купи спътничката си от пазар на пет-шест километра от Порт-о-Пренс по време на посещението си в Хаити няколко месеца по-рано. Имаше голям избор и всички екземпляри заслужаваха внимание, но в нея се влюби от пръв поглед. И тя стана негова само за няколко американски долара! Камерон незабавно изхвърли свинския мехур, който й служеше за дом, внимателно взе лъскавата си нова любов и по-късно я прокара с бутилка топла бира.
Когато влизаше в Щатите с един от многобройните си фалшиви паспорти, митничарите изобщо не заподозряха какво крие в стомаха си. Скоро тя се превърна във великолепно създание, дълго цели пет метра. Подобно на доктор Камерон, тенията беше всеядна, обичаше мазнини, въглехидрати и протеин и приемникът й я снабдяваше с най-доброто.
Сега бе време да изчисли резултата от инвестициите си. Той надраска груба сметка:
150 дни x 500 яйца = 75000
Дори като се извадеха десет процента загуби от потомството, тя беше създала близо седемдесет хиляди жизнеспособни ларви. Ако при идеални условия тези седемдесет хиляди се разпространяха равномерно сред две хиляди души, всеки човек щеше да погълне по трийсет и пет от тях. Често бе достатъчна само една ларва. Десет щяха да са повече от достатъчно. Двайсет щяха да са унищожителни. Трийсет и пет щяха да надхвърлят и най-безумните кошмари на всеки паразитолог. Камерон искаше повече.
Всеки ден се появяваха нови сегменти и се гърчеха под него в тоалетната чиния. Той използваше стоманено сито и ги измиваше — приличаха на живи топли макарони от фекалната материя, после ги поставяше в празни бурканчета от бебешка храна. Накрая обвивката им просто се разтвори в соления разтвор и на бял свят се появиха около петстотин невидими яйца — всяко десет пъти по-голямо от бяло кръвно телце — за да потънат на дъното на бурканчето.
Обетованата земя за тези яйца нямаше да е свинско черво, както възнамеряваше природата, а човешки стомах, чужд и все пак топъл и уютен. Ларвите бързо щяха да енцистират — нещо, което никога не биха направили в свински корем. После щяха да се придвижат, да проникнат през мембраната на тънкото черво и да се понесат в кръвоносната система, да се хранят с местни нутриенти — да ги изсмукват през динамична осмозна клетъчна мембрана, и само за седмица да станат големи колкото песъчинки.
Щом заплуваха в извънклетъчните течности в търсене на мека тъкан, създанията щяха да се придвижат навън — към места като външната камера на окото и очната ябълка щеше да ги предпазва от унищожителните бели кръвни телца. Често проникваха по тъмната мозъчна течност дълбоко в мозъка — или още по-нататък, внимателно настанявайки се в меките гънки на самата мозъчна кора.
Те бяха създания на случайността и щяха да се задоволят с по-неблагоприятни условия като кожата, дясната сърдечна камера, плътната и гъбеста белодробна тъкан и понякога с мрачните кътчета на коремната кухина.
Разбира се, тялото щеше да се опита да се защити, като прати орди лимфоцити да атакуват врага, но растящата киста щеше да измами организма да я приеме като безвредна и така да остане незабелязана от различните елементи на имунната система.
И всички кисти безжалостно щяха да растат. Отначало малки, после по-големи, колкото грахово зърно, сетне колкото грозде, слива, праскова и портокал, за да достигнат размерите и формата на хидропонен домат албинос, на какъвто обикновено приличаха щом патоанатомът ги изрежеше от трупа.