Лорънс надникна в стаята.
— След като си тръгна снощи те търси Карл Рейдър от Атланта. Там ставало нещо. Прилича на епидемия от ботулизъм, първите случаи са се появили още през юли. Хората смятали, че е нещо като оная история с крем супата, нали помниш, някакъв полуфабрикат. Ако е така, положението ще стане неовладяемо.
— Какво друго иска Карл? — заинтригувано попита Брин.
Телефонните обаждания на Рейдър, пенсионираният директор на Центровете за контрол на заболеваемостта, почти винаги се оказваха важни. По негово време организацията се бе наричала Център за контрол на заразните болести, първата държавна институция, съобразила се с конюнктурата и променила името и първоначалната си цел: от заразни болести към всичко, което би могло да придобие епидемични мащаби, независимо дали е инфекциозно.
Рейдър беше от старата школа, от специалистите по инфекциозни заболявания. Новите Центрове проучваха свързани с азбест болести, отравяния с олово, замърсяване на околната среда и рак. Десетки микробиолози, паразитолози, ветеринари, ентомолози и бактериолози или бяха изстреляни нагоре в йерархията, или бяха принудени преждевременно да се пенсионират. И с тях си отидоха поколения на познание.
През 1976 година легионелозата изигра ролята на предупреждение, че има невероятно много нови микроорганизми, които очакват подходящия момент да се появят на бял свят, и че вниманието трябва отново да се насочи към първоначалната задача на Центровете. Епидемиите на тропична треска, фиаското със СПИН по времето на Рейгън, закъснялото регистриране на нови бичове като лаймската болест и накрая ужасите с еболата в Африка и криптоспоридиозата в питейната вода в Милуоки представляваха проблеми на ЦКЗ и на американците като цяло. Но старата гвардия се беше пенсионирала и младотурците, специалистите по хронични болести, професионалните епидемиолози трябваше бързо да бъдат подготвени, за да се справят с новите предизвикателства. Моделите им бяха стари. Болести, с които Рейдър си бе чупил млечните зъби.
— Доктор Рейдър помоли да му позвъниш. Незабавно. Положението било сериозно. Беше много загрижен.
Брин кимна, но не взе слушалката.
— Това не ми се струва типично за Карл Рейдър. Нали тъкмо той каза, че дължал успеха си на една тайна. На хладнокръвието.
Лорънс го погледна обезпокоено и понечи да излезе от кабинета.
Брин четеше и препрочиташе старата вестникарска изрезка.
— Това наистина е нещо важно. — Той взе новата статия.
— Кога ще ти отговори твоят холандски приятел?
— Скоро, надявам се. — Вирусологът поклати глава. Знаеше, че може да минат дни, дори седмици. Трябваше му друг източник на информация за инцидента с Фипс. Може би трябваше да телефонира в църквата му. Не, може би не. Потъна толкова дълбоко в размисъл, че не забеляза излизането на Дрю. Изтекоха петнайсет минути, после трийсет. Все още не беше потърсил Рейдър, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Де Ройтерс.
— Джак, приятелю — весело започна холандецът. — Получих имейла ти. Тук наближава краят на работното време. Какво е толкова спешно? — Той замълча и продължи със задължителното: — Но първо, как е прекрасната ти съпруга, Джак? Надявам се, че е добре. Предай й моите най-добри…
Брин трябваше да изслуша характерния холандски поздрав — жените, децата, колегите, приятелите, всички. Накрая стигнаха до работата.
— Ян, любопитен съм за два случая на отравяне с ciguatera край Синт Маартен. През януари. Случило се е по време на презокеанско пътешествие, струва ми се… Можеш ли да ми кажеш нещо по въпроса?
Де Ройтерс се замисли и ентусиазмът му за семейството и приятелите се стопи в сериозен професионализъм.
— Ами, да, мога, Джак… Официален отговор ли искаш, или…
— Неофициален, Ян, моля те… Няма да те цитирам…
— Да. Неофициален. Тъкмо затова ти звъня. Не искам това да се появява в никакъв писмен документ, Джак. Не съм ти го казвал, нали? Цялата история смърди.