— Ами хлебчетата?
— Пристигнаха от пекарната откъм френската част на острова, господине — отвърна стюардът. — Стотици франзели.
— Не забравяй, франзелите са само за нашите хора, не за туристите на втората палуба. Погрижи се другата група да напусне преди да вечеряме ние.
— Да, господине — каза стюардът.
Както винаги, преподобният стискаше и последната стотинка. Тъй като се смяташе за добър човек, Фипс организираше коктейла за всички, но не и вечерята. Щяха да поднесат всевъзможни местни деликатеси. Всички най-добри пазари на острова бяха опустошени. Тази вечер скъпият морски курорт Ла Самана предлагаше телешко, а не риба.
След като сервираха рибата, свещеникът имаше намерение да обиколи масите с голяма кошница, пълна с топли пресни франзели. Другите кошници щяха да са скрити зад параван и по този начин хлябът щеше да изглежда в ограничено количество. Хляб и риба. Празник за множеството. Чудо.
Докато си мечтаеше за славната вечер, която му предстоеше, Кейтоу Фипс разсеяно похапваше от деликатесите. Дъщеря му Гречън топна пръст в гъстото пикантно ястие, но жена му я плесна по ръката и й изсъска, че трябва да използва приборите си. Джорджиана започна да се храни, после предложи и на малкото момиченце.
Движението привлече вниманието на преподобния. Той погледна приборите си и изсумтя. Напоследък много трудно можеше да се намери качествено обслужване. Вилицата му не изглеждаше особено чиста и оставяше в устата му специфичен металически вкус. Изведнъж усети, че устните и езикът му горят от лютите подправки, после леко започнаха да изтръпват пръстите му — макар и не неприятно. „Вкусно“ — каза си Фипс.
— Татко — захленчи Гречън, — много е лют! Устните ми парят!
— Пийни си пепси — отвърна й той и детето покорно отпи от голямата чаша, в която плуваха кубчета лед, но това явно не му помогна много.
— Татко, татко, адски е люто! Устните ми горят!
— Глупости — излая свещеникът и отпи от чашата си. Дъщеря му имаше право.
Внезапно Джорджиана се отпусна на стола си. „Пак ли? — помисли си той. — Да се напие толкова рано!“ Но жена му изведнъж се свлече на пода и започна да потръпва — първо пръстите, после краката и ръцете й. Преподобният се опита да се наведе към Джорджиана, но изведнъж осъзна, че не може да помръдне. Помъчи се да вдигне ръце, да завърти глава, да извика. Нищо. Просто безсилно наблюдаваше как жена му изпада в гърчове на пода.
Сухото ледено парене по устните му обхвана цялото му лице. Електрически удари плъзнаха по нервите на подмишниците му и продължиха по трите основни нерва до най-тънките влакна в пръстите му. После се вцепениха гениталиите му. Знаеше, че се е изпуснал в панталоните си, но въпреки това не можеше да усети струята. Кожата му обаче възприе урината като вряла вода, сякаш надолу по белите му чорапи и в обувките му се стичаха ручейчета разтопено желязо.
Гречън вече се гърчеше на пода до майка си. Хората крещяха да доведат лекар. Настана пълен хаос. В залата се втурнаха туристи. А Фипс, който с лекота управляваше огромната си телевизионна публика, не можеше да направи абсолютно нищо, защото също като семейството си не бе в състояние да стои изправен. Пред очите му се спусна мъгла, тялото му като че ли се стопи и главата му цопна в чинията с червен сос.
След минути някой повдигна главата му и извика:
— О, божичко! Преподобни Фипс… преподобни Фипс?… Чувате ли ме? — Човекът внимателно се наведе над него и му премери пулса — беше прекалено бавен и слаб, за да се усети от неопитна ръка. — О, не… струва ми се, че и преподобният Фипс е мъртъв.
— Елате тук! — извика друг. — Детето още диша! — Оставиха го и се отдалечиха.
— О, господи. И тя умира! — прошепна някой.
Фипс ясно чуваше всичко, но тъй като нито можеше да помръдне, нито да говори, нямаше как да им каже, че не е умрял. Че са допуснали ужасна грешка. Енориашите му вече спореха за парите. За това кой да отвори сейфа. За средствата на църквата. За конгресмените. И за това кой ще поеме мястото му.
Една от жените дойде при него и избърса лицето му със салфетка. Бе мъчително. Сосът жестоко го пареше. Тя се наведе над него и му затвори клепачите, но под тях останаха капки и оризови зрънца. Роговицата му се разкъсваше от невероятна огнена болка.
Мили боже, готвачът беше казал, че индонезийските подправи били „най-лютивите на света“… От тях по пръстите на човек можели да излязат мехури… „и особено внимавайте да не попаднат в очите ви, преподобни“.