Выбрать главу

Паулу Коелю

Единайсет минути

ПОСВЕЩЕНИЕ

29 май 2002 г., часове преди да завърша тази книга, отидох до пещерата в Лурд, Франция, за да напълня от намиращия се там извор няколко шишета с чудотворна вода. Докато минавах покрай катедралата, един мъж на около седемдесет години ми каза: „Знаете ли, че много приличате на Паулу Коелю?“ Отговорих му, че съм аз самият. Мъжът ме прегърна и ме запозна с жена си и внучката си. Заговори за въздействието, което моите книги са оказали върху живота му, завършвайки с думите: „Те ме карат да мечтая.“

Чувал съм това изречение безброй пъти и винаги ме е радвало. В онзи момент обаче много се изплаших, защото знаех, че в „Единайсет минути“ се разказва за деликатен, неудобен, шокиращ проблем. Отидох до извора, напълних шишетата, върнах се, попитах мъжа къде живее (в Северна Франция, близо до Белгия) и си записах името му.

Тази книга е посветена на теб, Морис Гравлин. Имам едно задължение към теб, жена ти, внучката ти, към мен самия: да говоря за това, което ме тревожи, а не за това, което всички биха искали да чуят. Някои книги ни карат да мечтаем, други ни връщат към действителността, но никоя от тях не бива да избягва най-важното за един автор: честността по отношение на темата, за която пише.

И защото съм първата и последната,

аз съм уважаваната и презираната,

аз съм проститутката и светицата,

аз съм съпругата и девицата,

аз съм майката и дъщерята,

аз съм майчините ръце,

аз съм безплодната, а децата ми са много,

аз съм щастливо задомената и неомъжената,

аз съм тази, която дава живот

и която никога не е раждала,

аз съм облекчението на родилните болки,

аз съм съпругата и съпругът,

любовникът ми ме създаде,

аз съм майка на баща си,

аз съм сестра на мъжа си,

а той е отхвърленият ми син,

уважавайте ме вечно, защото аз съм скандалната и великолепната.

Химн на Изида, III или IV (?) век, открит в Наг Хамади

И ето, една жена от града, която беше грешница, като узна, че Той седи на трапеза в къщата на фарисея, донесе алабастрен съд с миро; и като застана отзад при нозете Му, плачейки, почна да облива нозете Му със сълзи; и ги изтриваше с косата си, целуваше ги и мажеше с миро.

Като видя това фарисеинът, който Го бе поканил, рече в себе си: да беше пророк Тоя, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница.

Като се обърна към него, Иисус рече: Симоне, имам нещо да ти кажа. А той отвърна: кажи, Учителю!

Иисус рече: един заимодавец имаше двама длъжника: единият му дължеше петстотин динария, а другият — петдесет; но, понеже нямаха с какво да заплатят, той прости и на двамата. Е, кажи, кой от тях повече ще го обикне?

Симон отговори и рече: мисля, тоя, комуто повече прости. А Той му рече: право отсъди.

И като се обърна към жената, рече Симону: видиш ли тая жена? Влязох у дома ти, вода за нозете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри.

Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да целува нозете Ми.

Ти с елей не помаза главата Ми; а тая с миро помаза нозете Ми.

Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича.

Лука, 7:37-47

Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.

Момент! С „имало едно време“ започват детските приказки, докато „проститутка“ е тема за възрастни. Как бих могъл да напиша книга с това очевидно противоречие в самото начало? Но тъй като във всеки един миг от живота ни с единия крак ние сме в приказките, а с другия — в ада на ежедневието, ще запазя това начало:

Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.

Като всички останали проститутки и тя се бе родила девствена и невинна, а като девойка бе мечтала да срещне мъжа на живота си (богат, красив, умен), да се омъжи (облечена в булчинска рокля), да има две деца (които да станат прочути, след като пораснат), да живее в хубава къща (с изглед към океана). Баща й беше амбулантен търговец, майка й — шивачка, а в родния й град, който се намираше във вътрешността на Бразилия, имаше само едно кино, един бар и една банка. Ето защо Мария непрестанно очакваше деня, в който нейният вълшебен принц ще пристигне неочаквано, ще покори сърцето й и те ще тръгнат заедно да завладяват света. Но тъй като вълшебният принц така и не се появяваше, не й оставаше нищо друго, освен да мечтае. Влюби се на единайсет години, на път за училище. Още в първия учебен ден забеляза, че заедно с нея към училището върви и едно момче, което живееше близо до тях, а часовете им започваха по същото време. Двамата не бяха разменили нито дума, но Мария установи, че най-много й харесва онази част от деня, през която тя върви по прашната улица, под отвесните лъчи на слънцето, жадна и уморена, мъчейки се да догонва бързите крачки на момчето.