Всичко стана според очакванията: тя отиде в хотела с арабина, пи шампанско, докато усети, че е почти съвсем пияна, разтвори бедра, изчака той да стигне до оргазъм (дори не й мина през ума да се престори, че и тя е получила), изми се в мраморната вана, взе парите и си позволи лукса да вземе такси до жилището си.
Хвърли се в леглото и спа дълбоко, без да сънува нищо.
Из дневника на Мария, на другия ден:
Всичко си спомням, само не и момента, в който взех решението. Най-интересното е, че не изпитвам никакво чувство за вина. По-рано гледах на момичетата, които спят с мъже за пари, като на хора, нямащи друг избор в живота. Сега разбирам, че не е така. Бих могла да кажа както „да“, така и „не“, никой не ме е принуждавал да приемам каквото и да било.
Вървя по улиците, гледам хората и си мисля -дали те сами са избрали своя път в живота? Или и те като мен са били „избрани“ от съдбата? Домакинята, която е мечтала да бъде фотомодел, банковият директор, който е искал да стане музикант, зъболекарят, който тайно е написал книга и би желал да се посвети на литературата, момичето, което би дало всичко, за да работи в телевизията, но единствената работа, която е намерило, е била на касиерка в супермаркет.
Не изпитвам никакво самосъжаление. Най-важното е, че не съм жертва, защото можех да си изляза от ресторанта с непокътнато достойнство и с празно портмоне. Можех да чета морал на мъжа срещу мен или да се опитам да го накарам да открие в мен принцеса, която е по-добре да завладее, отколкото да купи. Можех да се държа по хиляда начина, но — както повечето човешки създания — предоставих на съдбата да избере посоката, в която да тръгна.
Не съм единствената, въпреки че пътят, който избрах, ми изглежда незаконен и краен в сравнение с този на другите. Но всички ние сме равни в търсенето на щастие: директорът музикант, зъболекарят писател, касиерката актриса, домакинята фотомодел, никой от нас не е щастлив.
Това ли било? Нима е толкова лесно? Тя бе в чужд град, сред непознати, и онова, което вчера за нея бе мъчение, днес й даваше чувството за свобода, не бе длъжна да дава обяснения на никого.
За пръв път от много години Мария реши да прекара целия ден в размишления за самата себе си. Досега тя винаги се бе съобразявала с другите: с майка си, със съученичките си, с баща си, с чиновниците от модната агенция, с учителя по френски, със сервитьора, с библиотекарката, с това, което минувачите на улицата — които никога преди не бе виждала — мислеха в момента. В действителност никой не мислеше за нищо, най-малко за нея, някаква бедна чужденка, която би могла да изчезне утре и дори и полицията да не забележи, че я няма.
Стига толкова! Излезе рано, изпи сутрешното си кафе там, където ходеше винаги, поразходи се край езерото, видя демонстрация на някакви бежанци. Една жена с малко кученце каза, че били кюрди, и Мария, вместо да се преструва, че знае отговора, и да покаже колко е начетена и образована, попита:
— От коя държава идват кюрдите?
За нейн а изненада жената не успя да й отговори. Така е устроен светът: хората говорят тъй, сякаш знаят всичко, а когато се осмелиш да им зададеш някакъв въпрос, се оказва, че нищо не знаят. Мария влезе в един интернет клуб и разбра, че кюрдите идват от Кюрдистан, една несъществуваща държава, която днес е разделена между Турция и Ирак. Излезе отново на улицата и се върна там, където се бе разхождала, търсейки жената с кученцето, но тя си бе заминала. Сигурно животинчето не бе издържало да стои половин час и да гледа групата хора, увити в шалове, които носеха лозунги и на фона на някаква музика скандираха нещо на странен език.
„Ето каква съм. По-точно ето каква бях: преструвах се, че всичко знам, криейки се зад мълчанието си, докато оня арабин не ме ядоса до такава степен, че да се осмеля да кажа, че знам само каква е разликата между безалкохолните напитки. Дали е бил шокиран? Дали е променил мнението си за мен? Нищо подобно! Сигурно моята спонтанност му се е сторила фантастична! Винаги съм губила, когато съм се опитвала да се правя на по-умна, отколкото съм: стига толкова!“
Сети се за модната агенция. Дали са знаели какво иска арабинът — в такъв случай Мария отново бе проявила наивност, — или наистина са смятали, че той ще й намери работа в страната си?
Независимо от всичко това Мария не се чувстваше толкова самотна въпреки сивото утро в Женева и близката до нулата температура, демонстрацията на кюрдите, пристигащите точно по разписание автобуси, магазините, в които отново изнасяха бижутата по витрините, банките, които отваряха, спящите просяци, швейцарците, които отиваха на работа. Не се чувстваше толкова самотна, защото до нея вървеше друга жена, може би невидима за минувачите. Никога досега не бе забелязвала присъствието й, но тя беше тук.