Трябва да пиша за любовта. Трябва много да мисля и да пиша за любовта — иначе душата ми няма да издържи.
Макар и да смяташе, че любовта е нещо много важно, Мария не забравяше дадения й още първата вечер съвет и се опитваше да я изживее само върху страниците на своя дневник. Впрочем отчаяно търсеше начин да стане най-добрата, да спечели много пари за малко време и да намери сериозна причина за това, което вършеше. Ето кое беше най-трудното: да открие истинската причина.
Вършеше това, защото имаше нужда от пари. Не беше точно така — всички винаги се нуждаят от пари, но не всички избират да живеят извън рамките на обществото. Правеше го, защото търсеше нови преживявания. Дали бе така? Градът предлагаше какви ли не нови удоволствия — като например да кара ски, да се разхожда с лодка по езерото, — а тя никога не бе проявявала какъвто и да било интерес към тях. Правеше го, защото нямаше какво повече да губи, животът й представляваше ежедневно, постоянно разочарование.
Не, нито един от тези отговори не бе истинският, по-добре беше да забрави тази тема и чисто и просто да продължи по избрания път. По много неща приличаше на останалите проститутки, както и на другите жени, които бе срещала през живота си: най-голямата й мечта бе да се омъжи и да води сигурно съществуване. Не мечтаеха за това единствено омъжените (почти една трета от момичетата, с които работеше) или наскоро разведените. Ето защо, за да разбере по-добре себе си, тя се опита — много внимателно — да разбере защо другите са избрали тази професия.
Не научи нищо ново и направи списък с отговорите:
а) казваха, че трябва да помагат на мъжете си за издръжката на семейството (А ревността? А ако в бара се появеше някой приятел на мъжа? Но тя не се осмели да навлиза в такива подробности);
б) да купят къща за майките си (извинение, подобно на нейното, което изглеждаше благородно, не беше сред най-често срещаните);
в) да съберат пари, за да си купят билет за връщане (колумбийките, тайландките, перуанките и бразилките много обичаха да изтъкват тази причина, въпреки че вече много пъти бяха събирали сумата и веднага след това я бяха изхарчвали, защото се страхуваха да осъществят мечтата си);
г) за удоволствие (средата не предразполагаше много към това, тази причина звучеше фалшиво);
д) не бяха успели да намерят никаква друга работа (това също не беше основателна причина, тъй като в Швейцария имаше много свободни места за чистачки, бавачки, готвачки).
В крайна сметка Мария не откри нито една основателна причина и престана да се опитва да си обяснява заобикалящия я свят.
Разбра, че собственикът Милан има право: никога повече не й предложиха хиляда франка, за да прекарат няколко часа с нея. От друга страна, никой не се пазареше, когато му поискаше триста и петдесет франка, като че ли знаеха цената предварително и я питаха само за да я унижат — или за да нямат неприятни изненади. Едно от момичетата отбеляза:
— Проституцията е нещо различно от останалия бизнес: начинаещите печелят повече, натрупалите опит печелят по-малко. Затова трябва винаги да се правиш на начинаеща!
Все още не знаеше какво представляват „специалните клиенти“, за които й бяха споменали още първата вечер — никой не засягаше тази тема. Постепенно Мария научи някои от най-важните подробности в професията, като например никога да не разпитва за личния живот на клиентите, да се усмихва и да говори колкото се може по-малко, никога да не си урежда срещи с тях извън бара. Най-ценният съвет й бе даден от една филипинка, наречена Ния.
— Трябва да стенеш в момента на оргазма. Така клиентът ще те потърси пак.
— Но защо? Те нали плащат, за да се задоволяват?
— Лъжеш се. За да докаже, че е истински мъж, на мъжа не му е достатъчно да получи ерекция. Той е мъж, ако е в състояние да задоволи една жена. А ако успее да задоволи една проститутка, мъжът се смята за ненадминат.
Така изминаха шест месеца: Мария научи всички уроци, от които се нуждаеше — като например как функционира „Копакабана“. Тъй като беше едно от най-скъпите заведения на улица „Берн“, клиентелата му се състоеше в по-голямата си част от бизнесмени, на които им бе позволено да се прибират вкъщи късно вечер, тъй като „вечерят навън с клиенти“, но тези „вечери“ не биваше да продължават след 23 часа. Повечето от проститутките бяха на възраст между осемнайсет и двайсет и три години и се задържаха в бара средно по две години, след което веднага биваха замествани от новодошли. Оттам се прехвърляха в бар „Неон“, след това в „Ксениум“ и колкото повече остаряваха, толкова повече намаляваше цената им, както и работното време. Почти всички накрая отиваха в „Тропикъл Екстази“ — заведение, което приемаше жени над трийсетте. След като попаднеха там обаче, това, което успяваха да изкарат благодарение на един-двама студенти на ден, им стигаше само да си платят обяда и наема (средната цена бе колкото тази на бутилка евтино вино).