Влезе един мъж, по-млад от Ралф Харт, красив, с черна коса, с ослепително бели зъби. Носеше костюм, под чието сако с висока яка се подаваше безупречно бяла риза. Насочи се към бара, погледна към Мария и се приближи към нейната маса.
— Ще пиете ли нещо?
Милан кимна утвърдително и тя покани непознатия да седне. Поръча си плодовия коктейл и зачака поканата за танц, но вместо това мъжът се представи:
— Името ми е Терънс и работя в звукозаписна компания в Англия. Тъй като знам, че тук мога да се доверя на хората, се надявам, че това ще си остане между нас.
Мария щеше да започне да говори за Бразилия, но той я прекъсна:
— Милан ми каза, че знаете какво искам.
— Не знам какво искате. Но знам, че си разбирам от работата.
Ритуалът не беше спазен; той плати сметката, хвана я за ръката и й подаде хиляда франка. Докато се возеше в таксито, за момент си спомни за арабина, с когото беше отишла да вечеря в ресторанта с известните картини. За първи път оттогава й даваха същата сума, но вместо да се зарадва, тя се почувства нервна. Таксито спря пред един от най-скъпите хотели в града. Мъжът поздрави портиера и от поведението му личеше, че познава добре мястото. Качиха се направо в апартамента му с изглед към реката. Той отвори бутилка вино, по всяка вероятност много старо, и й предложи една чаша.
Мария го наблюдаваше, докато отпиваше от виното. Какво можеше да очаква богат и красив мъж като него от една проститутка? Тъй като той почти не говореше, тя също запази мълчание през по-голямата част от времето, стремейки се да отгатне какво би могло да се хареса на един специален клиент. Беше й ясно, че не трябва да взема инициативата, а да го придружава с необходимото темпо, след като започнеха. В крайна сметка не всяка вечер имаше възможност да печели по хиляда франка.
— Имаме време — каза Терънс. — Разполагаме с толкова време, колкото ни е необходимо. Можеш да пренощуваш тук, ако желаеш.
Мария отново се почувства несигурна. Мъжът не изглеждаше притеснен, говореше със спокоен глас и беше различен от останалите клиенти. Явно знаеше точно какво иска. Пусна подходящата музика в подходящия момент, в подходящата стая с подходящ изглед към езерото на един подходящ град. Костюмът му беше безупречен, куфарът му, оставен в един ъгъл, беше малък, сякаш се нуждаеше от много малко неща, за да пътува, или бе дошъл в Женева само за една нощ.
— Ще спя у дома — отговори Мария.
Мъжът срещу нея коренно се промени. Галантният му поглед стана студен и строг.
— Седни тук — каза той, посочвайки един стол до бюрото.
Това беше заповед! Истинска заповед. Мария се подчини и с учудване отбеляза, че това я възбужда.
— Изправи си гърба. Седни като изискана жена. Ако не го направиш, ще те накажа.
Наказание! Специален клиент! В този момент тя разбра всичко, извади хилядата франка и ги постави на бюрото.
— Знам какво искате — каза тя, гледайки го право в студените сини очи. — И не съм склонна да го направя.
Мъжът като че ли се върна към предишното си поведение и разбра, че тя казва истината.
— Изпий си виното — каза той. — Няма да те принуждавам да правиш нищо насила. Можеш да останеш още малко, а ако искаш, можеш още сега да си тръгнеш.
Тези думи донякъде й възвърнаха спокойствието.
— Имам работа. Имам шеф, който ме защитава и който вярва в мен. Ако обичате, не споделяйте нищо с него.
Мария каза това без никакво самосъжаление, без да се моли — просто такава бе действителността, в която живееше.
Терънс също бе започнал да се държи както преди, нито строго, нито меко, а просто като човек, който за разлика от другите клиенти знае какво иска. В този момент приличаше на някой, който излиза от транс, на актьор от театрална пиеса, която още не е започнала.
Дали си струваше да си тръгне сега, без никога да разбере какво означава „специален клиент“?
— Какво точно искахте от мен?
— Знаеш какво. Болка. Страдание. И голямо удоволствие.
„Болката и страданието не се съчетават с удоволствието“, помисли си Мария. Въпреки че безнадеждно искаше да повярва в обратното и по този начин да превърне голяма част от отрицателните емоции, които бе имала досега, в положителни.
Той я хвана за ръцете и я заведе до прозореца. Отвъд езерото се виждаше кулата на една катедрала и Мария си спомни, че бе минала оттам, докато вървяха с Ралф Харт по Пътя на Сантяго.
— Виждаш ли тази река, това езеро, тези къщи и тази църква? Преди петстотин години те не са били много по-различни. Но тогава градът бил съвсем безлюден. Една непозната болест върлувала из цяла Европа и никой не разбирал защо умират толкова много хора. Започнали да наричат болестта „черната чума“ и да смятат, че това е наказание, което Господ пратил на хората заради техните грехове. Тогава няколко души решили да се жертват заради човечеството. Подложили се на това, от което най-много се страхували: физическата болка. Вървели денонощно по тези улици и мостове, като се самобичували с камшици и вериги. Страдали в името на Господ и Го възславяли чрез болката си. Много бързо разбрали, че това ги прави по-щастливи, отколкото приготвянето на хляба, орането на земята, храненето на животните. Болката вече не била страдание, а удоволствие от това, че изкупват греховете на човечеството. Болката се превърнала в радост, в смисъл на живота им, в удоволствие.