Очите му отново придобиха предишния студен отблясък. Взе парите, които тя бе оставила на бюрото, отдели сто и петдесет франка и сложи останалите в чантата й.
— Не се притеснявай за шефа си. Тук е неговата комисионна и ти обещавам, че няма да му кажа нищо. Можеш да си тръгваш.
Тя сграбчи всичките банкноти.
— Не!
Сигурно беше заради виното, арабина в ресторанта, жената с тъжната усмивка, мисълта, че никога вече няма да се върне на това проклето място, страха от любовта, която бе взела чертите на един мъж, пощенските картички до майка й, в които тя описваше някакъв измислен прекрасен живот, пълен с възможности за работа, момчето, което преди много години й бе поискало молив, битката, която водеше със себе си, любопитството, парите, търсенето на собствените си граници, възможностите, които бе пропиляла. В този момент тя не беше същата Мария: вече не правеше подаръци, а се принасяше в жертва.
— Страхът ми вече премина. Можем да започваме. Ако трябва, накажете ме заради това, че бях непокорна. Излъгах, отнесох се лошо и предадох човека, който ме защитава и обича.
Тя се беше включила в играта. Беше налучкала правилния тон.
— Падни на колене! — каза Терънс с тих, но всяващ страх глас.
Мария се подчини. Никога досега не бе третирана по този начин и не знаеше дали това е хубаво или лошо, искаше само да продължи, заслужаваше да бъде унизена за всичко, което беше направила през целия си живот. Започваше да се превъпльщава в една нова личност, в жена, която й бе напълно непозната.
— Ще бъдеш наказана. Защото си ненужна, не познаваш правилата, не знаеш нищо за секса, за живота, за любовта.
Докато говореше, Терънс се преобразяваше в двама различни мъже. Единият беше този, който спокойно обясняваше правилата, а другият я караше да се чувства най-жалкото същество на света.
— Знаеш ли защо го правя? Защото няма по-голямо удоволствие от това да въведеш някого в един непознат свят. Да отнемеш девствеността, но не от тялото, а от душата, разбираш ли?
Тя разбираше.
— Днес можеш да задаваш въпроси. Но следващия път, когато завесата на нашия театър се вдигне, пиесата ще започне и няма да може да спре. Ако все пак спре, това ще означава, че нашите души не са се слели. Запомни, това е само една театрална пиеса. Трябва да изиграеш ролята на жената, която никога не си имала смелостта да бъдеш. Бързо ще разбереш, че тази жена си самата ти, но докато успееш да го осъзнаеш съвсем ясно, се стреми да се преструваш, да импровизираш.
— А ако не мога да понеса болката?
— Няма болка, има само нещо, което се превръща в наслада, в тайнство. Възможността да кажеш „Не прави това, много боли“ или „Спри, не издържам повече“ е част от пиесата. И затова, за да не утежняваш положението си, се наведи и не ме гледай!
Все още коленичила, Мария наведе глава и заби поглед в пода.
— За да избегнем сериозни физически наранявания, които тази връзка може да причини, ще използваме две условни думи. Ако един от двама ни каже „жълто“, това ще означава „не толкова силно“, а ако каже „червено“, другият трябва да спре незабавно.
— Казахте един от двама ни.
— Ролите се разменят. Единият не съществува без другия и никой не може да унижава, ако самият той не е бил унижаван.
Това бяха страшни думи, дошли от един непознат за нея свят, изпълнен с мрак, поквара и падение. Но дори и това не разколебаваше желанието й да продължи напред, а тялото й тръпнеше от страх и възбуда.
Ръката на Терънс докосна главата й с неочаквана нежност.
— Край.
Накара я да се изправи, без да демонстрира особена топлота, но и без предишната грубост и агресивност. Мария облече сакото си, като продължаваше да трепери. Терънс забеляза състоянието й.
— Изпуши една цигара, преди да си тръгнеш.
— Нищо не се случи.
— Не беше нужно. Ще започне да се случва в душата ти и следващия път, когато се срещнем, ще бъдеш готова.