Сега вече нямаше връщане назад. Мария Учителката трябваше веднага да й се притече на помощ, в противен случай щеше да го целуне, да го прегърне, да го моли да не я изоставя.
— Да се върнем към гарата — каза тя. — Или по-скоро да се върнем към тази стая, към деня, в който дойдохме тук за пръв път, когато ти призна, че аз съществувам, и ми направи подарък. Това беше първият ти опит да влезеш в душата ми, без да знаеш дали си добре дошъл. Но, както се разказва в твоята история, човешките същества били разделени и сега търсят отново тази прегръдка, която да ги слее в едно. Това е нашият инстинкт. Но също така и причината да понасяме всички трудности, с които се сблъскваме по време на това търсене.
Аз искам да ме гледаш, но искам също да ме гледаш така, че да не забелязвам. Първото желание е важно, защото то е скрито, забранено, несподелено. Ти не знаеш дали срещу теб стои загубената ти половина, тя също не знае, но нещо ги привлича и е важно да повярват, че това е истина.
Откъде ли ми идват всички тези мисли? Идват от дъното на сърцето ми, защото бих искала винаги да е така. Тези мечти идват от собствената ми мечта на жена.
Тя смъкна леко презрамката на роклята си, така че да открие една част, съвсем малка част от върха на гърдата си.
— Желанието не е това, което виждаш, а това, което си представяш.
Ралф Харт гледаше жената с черни коси и със също така черни дрехи, седнала на пода в хола му, изпълнена с абсурдни желания, като например това да запалят камината посред лято. Да, той искаше да си представи какво крият дрехите й, можеше да види размера на гърдите й, знаеше, че сутиенът, който тя носи, е ненужен, въпреки че по всяка вероятност професията й го изискваше. Гърдите й не бяха големи, не бяха и малки, бяха млади. Погледът й не издаваше нищо; какво ли правеше тя тук? Защо той самият продължаваше тази опасна, дори абсурдна връзка, след като нямаше никакъв проблем да си намери жена? Беше богат, млад, известен, представителен. Обожаваше работата си, бе обичал жените, за които се беше оженил, и бе обичан от тях. В крайна сметка беше човек, който според общоприетите разбирания би трябвало да извика: „Аз съм щастлив!“
Но не беше. Докато повечето хора превиваха гръб за парче хляб, за покрив над главата си или за да получат работа, която да им позволи да живеят достойно, Ралф Харт имаше всичко това, а се чувстваше още по-нещастен. Ако направеше равносметка на последните месеци от живота си, сигурно в тях щеше да открие само два-три дни, през които се бе събудил и бе гледал слънцето или дъжда, бе се почувствал щастлив само поради това, че е сутрин, бе изпитал най-простичка радост, без да желае каквото и да било, без да прави планове, без да иска нищо в замяна. Ако не се смятат тези няколко дни, беше прахосал останалата част от живота си в мечти, разочарования, осъществяване на проекти, стремеж да надмине себе си, пътувания извън собствените си граници; беше прекарал живота си в опити да доказва нещо, без да знае точно какво и на кого.
Гледаше красивата жена, облечена в дискретни черни дрехи, която беше срещнал случайно, въпреки че вече я бе виждал в едно заведение и бе забелязал, че това място не й подхожда. Тя искаше той да я пожелае и той я желаеше много, много повече, отколкото можеше да си представи, но това, което желаеше, не бяха нейните гърди или тялото й; беше нейната компания. Искаше да я прегърне, да стои, без да говори, докато гледа огъня или пуши следващата си цигара; това му беше достатъчно. Животът се състоеше от прости неща. Беше се изморил да търси през всичките тези години нещо, без да знае какво точно.
В същото време, ако направеше това, ако я докоснеше, всичко щеше да е загубено. Защото въпреки нейната „светлина“ той не беше сигурен дали тя разбира колко му е приятно да стои до нея. Но нали беше платил за това? Да, и щеше да плаща още, толкова, колкото бе необходимо, за да може един ден да седне с нея на брега на езерото, да говори за любов и да чуе същите думи от нея. Беше по-добре да не рискува, да не прибързва, да не казва нищо.
Ралф Харт престана да се измъчва и реши да се съсредоточи отново върху играта, която двамата бяха измислили. Жената срещу него беше права: виното, огънят в камината, цигарите, компанията не бяха достатъчни; имаха нужда от друг вид опиянение, от друг вид пламък.
Жената беше с рокля с презрамки и беше открила едната си гърда, той можеше да види кожата й, по-скоро тъмна, отколкото светла. Пожела я. Пожела я много силно. Мария забеляза промяната в погледа на Ралф. Да почувства, че е желана, я възбуждаше повече от всичко друго. Това нямаше нищо общо с традиционното: искам да се любим, искам да се оженим, искам да стигнеш до оргазъм, искам да имаме деца, искам обещания. Не, желанието беше волно чувство, носещо се свободно в пространството, трептящо, даващо на хората воля да се сдобият с нещо, а това беше достатъчно — тази воля даваше тласък на всичко, разрушаваше планини, навлажняваше влагалището й. Желанието беше в основата на всичко останало. Именно то я бе накарало да напусне родината си, да открие един нов свят, да научи френски, да преодолее предразсъдъците си, да мечтае за покупката на ферма, да обича, без да иска нищо в замяна, да събуди жената в себе си само заради погледа на един мъж. С премерени бавни движения тя свали и другата презрамка и роклята се плъзна по тялото й. След това разкопча сутиена си. Остана гола до кръста, опитвайки се да отгатне дали той ще се нахвърли върху нея, ще я прегърне, ще й се закълне в любов, или е достатъчно чувствителен, за да може самото желание да му достави същото удоволствие, сякаш я е обладал.