Из дневника на Мария, на другата сутрин:
Снощи, когато Ралф Харт ме погледна, отвори една врата, сякаш беше крадец; но когато си тръгна, не взе нищо от мен, напротив, остави аромат на рози — на гости ми беше не крадец, а годеник.
Всяко човешко същество изживява собственото си желание; то е част от неговото съкровище и въпреки че представлява емоция, която би могла да прогони някого, обикновено ни приближава до хората, които са най-важни за нас. Душата ми избра тази емоция, която е толкова силна, че може да зарази всичко и всички около мен.
Всеки ден избирам истината, с която искам да живея. Опитвам се да бъда практична, да действам ефикасно, професионално. Бих желала обаче винаги да мога да избирам желанието за мой спътник. Не по задължение, нито за да смекча самотата в живота си, а защото е хубаво. Да, много е хубаво.
„Копакабана“ редовно идваха около трийсет и осем момичета, от които Мария поддържаше някакви приятелски отношения само с една, с филипинката Ния. Момичетата се задържаха в бара средно от шест месеца до три години — защото или получаваха предложение за женитба, или ставаха нечии постоянни любовници, или вече не успяваха да привлекат вниманието на клиентите и Милан тактично им намекваше да си потърсят работа другаде.
Ето защо беше много важно всяка една от тях да уважава клиентелата на останалите и никога да не се опитва да съблазнява мъжете, които влизаха в бара и се отправяха към масата на дадена проститутка. Освен че беше нечестно, можеше да се окаже и опасно: предишната седмица една колумбийка извади незабелязано от чантата си бръснач, постави го върху чашата на една югославянка и й каза със съвсем спокоен глас, че ще я обезобрази, ако тя приеме отново поканата на някакъв банков директор, който често се отбиваше в заведението. Югославянката отвърна, че мъжът е свободен и ако я избере, тя не може да откаже.
Същата тази вечер мъжът влезе в бара, поздрави колумбийката и се отправи към масата на другата. Пиха по едно питие, танцуваха и югославянката намигна на съперничката си, сякаш й казваше: „Виждаш ли? Той избра мен!“ — нещо, което Мария сметна за прекалено провокиращо.
Това намигване обаче съдържаше в себе си много неизречени неща: той ме избра, защото съм по-хубава, защото бях с него миналата седмица и на него му е харесало, защото съм млада. Колумбийката не реагира. Когато югославянката се върна след два часа, тя седна до нея, извади бръснача от джоба си и поряза лицето на съперницата си близо до ухото: раната не беше дълбока, нито опасна, само колкото да остави малък белег, който да й напомня завинаги за тази вечер. Двете се вкопчиха една в друга, бликна кръв, клиентите се изплашиха и си тръгнаха.
Когато дойде полицията и се опита да разбере какво се е случило, югославянката каза, че си е порязала лицето с чаша, паднала от една полица (в „Копакабана“ нямаше полици). Това беше законът на мълчанието, наричан от италианските проститутки „омерта“: всички спорове на улица „Берн“, от любовта до смъртта, трябваше да бъдат разрешени на място, без намесата на правосъдието. Правосъдие раздаваха самите те.
Полицаите знаеха за „омертата“ и разбраха, че жената лъже, но решиха да не се занимават повече със случая — арестуването на една проститутка, завеждането на дело срещу нея, изхранването й в затвора щяха да струват твърде скъпо на швейцарския данъкоплатец. Милан благодари на полицаите за бързата им намеса и им каза, че се касае за недоразумение или за клевета от страна на конкуренцията.
След като полицаите си тръгнаха, Милан забрани на двете проститутки да идват повече в бара му. В края на краищата „Копакабана“ беше семейно заведение (определение, което Мария така и не успя да разбере) и трябваше да пази репутацията си (което я заинтригува още повече). В бара не трябваше да има кавги, защото най-важният закон бе да се уважава чуждият клиент.
Вторият по важност закон бе този на пълната дискретност, „също като в швейцарска банка“, както казваше Милан. Именно затова можеше да се има доверие на клиентите — защото бяха подбрани така, както една банка подбира своите, въз основа не само на банковата им сметка, но и на съдебното им досие, на липсата на криминални проявления.
Понякога изникваха недоразумения, в редки случаи клиенти отказваха да платят, държаха се грубо или заплашваха момичетата, но с течение на годините, през които Милан бе полагал усилия, за да създаде заведението и да опази добрата му репутация, той вече умееше да различава неблагонадеждните клиенти. Нито една от проститутките не знаеше какъв бе неговият критерий, тъй като неведнъж го бяха виждали да казва на добре облечени клиенти, че тази вечер в заведението няма места (въпреки че беше празно) и че няма да има и през следващите (тоест, не идвайте повече тук, ако обичате). Виждали го бяха и да черпи с шампанско небрежно облечени, брадясали мъже. Съдържателят на „Копакабана“ не съдеше за клиентите по външността им и в крайна сметка винаги се оказваше прав.